Обикновено ФБР нямаше правомощия в случай като този, но Рап беше с ранг на федерален агент и ако се окажеше, че експлозията е била причинена умишлено, Бюрото щеше да се заеме с разследването. За момента обаче задачата на Макмахън и агентите, които беше довел от местния отдел на ФБР във Вашингтон, беше да проследят полицаите да не унищожат някоя улика. Шерифският отдел на Ан Аръндел се финансираше прилично и се състоеше от професионалисти. Макмахън често беше работил с местните сили за сигурност и знаеше, че да се изтърсиш и да се държиш като важна клечка не се приемаше много добре от местните, а само затрудняваше още повече и без това сложната ситуация. Той се подпря на правителствения си седан и отпи от изстиналото кафе. Шерифът се приближи и спря на няколко крачки от него. Макмахън го познаваше от Оперативната група за борба с тероризма на окръг Колумбия и Балтимор. Шерифът го заговори и макар че Макмахън не беше съгласен с него, търпеливо го изслуша.
— Казвам ти, Скип, знам, че е трудно да се повярва, но почти всяка година имаме такива експлозии. Обикновено в това време няма никого в къщата, но се случва и да пострада някой.
Макмахън погледна към димящата купчина руини, бившия дом на Рап.
— Пат, ще повторя само още веднъж. Хора като Мич Рап не се взривяват случайно.
— А терористите не инсценират нещастни случаи. Сам го каза. Те си падат повече по автоматите, камикадзетата и гръмките вестникарски заглавия. Не се опитват да прикриват убийствата си като битови инциденти.
Сам Макмахън трябваше да признае, че и на него му беше трудно да проумее всичките тези несъответствия. Шерифът беше прав: терористите обичаха показните убийства, които им осигуряваха челните места в новините. Макмахън нямаше задълбочени познания по взривно дело и пиротехника, но засега местните специалисти твърдяха, че всичко сочи за взрив на пропан. Той искаше да е напълно сигурен и затова се обади в централата и поиска да му изпратят специалисти по експлозиите. Те бяха най-добрите в света и ако не откриеха нищо, едва ли щеше да е в състояние да докаже, че взривът не е бил нелепа случайност. Ако наистина ставаше дума за битова експлозия на газова бутилка, ФБР щеше да си опакова багажа и да се върне във Вашингтон. Оставаше само да се погрижат за застраховката.
— Някой да е поемал отговорност за експлозията? — попита шерифът.
Макмахън поклати глава. Агентите в Обединения антитерористичен център следяха всички новинарски канали и сайтове. Макмахън се колебаеше дали да им съобщи информацията, предадена му от Кенеди, за заплахата срещу Рап. За момента обаче реши нищо да не им казва. Разследванията винаги бяха съпроводени с трудности, когато бяха едновременно в юрисдикцията на няколко правоприлагащи органа. Но най-трудни бяха, когато в тях участваше ЦРУ. По обясними причини от ЦРУ не обичаха да споделят информацията си и методите си на работа. Особено в случаите, когато съдиите им нареждаха да предоставят такава информация на адвокати, защитаващи заподозрени терористи.
Шерифът продължаваше да отстоява версията си, когато дойде един от неговите заместници. Следваха го двама мъже в цивилни дрехи.
— Шефе — обърна се към него заместник-шерифът, — тези момчета казват, че искат да видят специален агент Макмахън.
Шерифът го посочи.
— Ето го.
— На КПП е спрял микробус с телевизионен репортерски екип.
— Майната им.
— Те са от филиал на Ен Би Си от Балтимор. Знаят, че жената е загинала. Казват, че от канала са ги изпратили да заснемат кадри, които да пуснат в репортажа утре сутринта.
— Какво мислиш? — обърна се шерифът към Макмахън.
Единият от новодошлите погледна агента и поклати глава. Макмахън не се учуди, че колегата му не искаше никакви камери. Обърна се към димящата къща и после към заместник-шерифа.
— Кажи им, че проверяваме за течове на газ и че ще се забавим още около час.