— Открихме следи и в гаража, но те са малки в сравнение с тази.
— Благодаря ти, шефе — каза бившият „тюлен“ и кимна. Той хвана Макмахън под лакът и го поведе към пътя. Когато се отдалечиха, му каза: — Мич никога не е имал резервоар за бензин. Поне аз не съм виждал такъв. Освен това ти гарантирам, че той никога не е съхранявал бензин в бараката до гаража — само на метри от цистерната с пропан.
— Сигурен ли си?
— Знам как разсъждава той. Беше много внимателен. За нищо на света не би държал бензин в открита барака, да не говорим пък толкова близо до бутилка с пропан.
— За какво намекваш?
— Мич не е оставял бензин извън гаража. За останалото можеш да се сетиш и сам.
Когато излязоха на улицата, той се обърна и погледна към къщата и към залива. В далечината светеха няколко навигационни фара.
— Айрини ми каза, че някакъв рибар е извадил Мич от водата.
— Да. — Макмахън измъкна малък бележник от сакото си. — Местен е, от Шейди Сайд. Харълд С. Кокс. — Той посочи на север. — Бил е само на неколкостотин метра от брега, когато е видял как тялото на Мич буквално е излетяло във въздуха. Мич се е ударил в пристана и е паднал във водата. Ако не е бил този човек, вероятно е щял да се удави.
Коулман мислено се постави на мястото на евентуалния убиец. Като бивш „тюлен“ го влечеше водата.
— Други лодки имало ли е?
— Две. Собствениците са повикали веднага спешна помощ и са помогнали на Кокс да направи изкуствено дишане на Мич.
— Проверихте ли ги добре?
— Работим по въпроса.
— Някой от тях забелязал ли е нещо необичайно?
— При първия разпит не излезе нищо. После ги предадохме на шерифа.
От дърветата се появи спътникът на Коулман. Той вдигна показалец и каза:
— Един. Бил е с велосипед и не е стоял много.
Макмахън загуби ума и дума.
— Къде? Покажи ми!
Колегата на Коулман отиде до ръба на пътя и включи малкото си фенерче, което се оказа изключително мощно.
— Виждаш ли тази ивица? Тревата е наклонена към улицата. Това са гуми от велосипед. Следите вдясно са отпечатъци от крак. Следите от гумите завиват натам. — Мъжът посочи на юг. — Улицата свършва там, но в гората има пътека ето там. — Той погледна към Коулман. — Тичал съм с Мич и преди. След около километър и половина пътеката се раздвоява — на изток към брега и на юг, където стига до неасфалтиран път. Пътят граничи с малка въздушна писта и стига до едно от местните шосета.
— Чакай малко — намеси се Макмахън. — След експлозията тук е настъпило голямо оживление. Когато пристигнах на мястото, си спомням, че видях поне един човек с колело и бог знае още колко са дошли и са си отишли. Откъде да знаем, че не е бил някой съсед?
— Посочи ми една основателна причина защо съседът ще носи велосипеда си на ръце десет метра в гората, ще го постави да легне на земята и после самият ще залегне до него?
— Умът ми не го побира.
Непознатият отново се обърна към Коулман:
— Ще огледам пътеката. Може да намеря още нещо. Ще ти звънна след петнайсет минути.
— Искаш ли да дойда с теб?
Той поклати глава.
— Тангото отдавна си е тръгнало — бяха единствените думи на мъжа и той затича надолу по улицата.
— По дяволите, кой е този?
— Най-добрият снайперист, когото познавам. И следотърсач. Може да проследи всичко.
— За теб ли работи сега?
— Ъхъ.
— Чудно. Дано някой ден ФБР не почука на вратата ти.
— Дано.
Шерифът се върна при тях, мърморейки нещо под носа си. Явно нещата на КПП не вървяха добре.
— Тези репортери са много нахални. Досещат се, че ги баламосваме. Говорих с техния директор на новините и той каза, че имаме пет минути да ги пуснем или ще повика адвокат и ще накара съдията да нареди.
Преди Макмахън да отговори, Коулман се обади:
— Шерифе, дай ни още само минута-две.
Шерифът се поколеба, но се съгласи. Коулман издърпа агента настрана.
— Можеш ли да излезеш от ролята си на агент от ФБР за малко?
— Необходимо ли е да ме питаш? — В миналото Макмахън неведнъж беше доказвал, че може да бъде и друг човек.
— Залъжи журналистите. Нека шерифът им каже, че Мич е мъртъв.
— И защо, по дяволите, трябва да го правя?
Коулман го изгледа красноречиво, сякаш казваше: „Не се ли сещаш?“ Бившият „тюлен“ предпочиташе да не води подобен разговор със служител на реда и закона, но нямаше много време.
— Не е било нещастен случай, а поръчково убийство. Убиецът е бил един, може би двама.
— Сигурен ли си?
— Да.
— И защо искаш медиите да си мислят, че Мич е мъртъв?
— По принцип в този бранш се плаща авансово от една трета до половината от сумата за убийството. А после, когато убиецът изпълни поръчката, получава остатъка от хонорара. Ако не довърши поръчката, не получава останалите пари.