— Тоест?
— Ако медиите съобщят, че Мич е загинал, убиецът ще получи целия хонорар. Парите ще сменят собственика си. И вероятно сумата не е малка. Това създава за нас възможност да ги проследим.
— Ами ако му платят в брой?
— Тогава няма следи. Но според мен поръчка за убийството на Мич би струвала най-малко четири милиона долара, а може и двойно.
— И?
— Това са много пари. Трудно можеш да ги прекараш през митницата. Когато говорим за такава сума, по-добре отрано да си си открил фиктивни офшорни фирми и парите да бъдат прехвърлени по електронен път на тяхна сметка. Броят на парите, които са в движение всекидневно, остава астрономически. Ситуацията е малко като иглата в копа сено.
— Тогава как, по дяволите, ще ги открием?
Коулман се ухили.
— Ще изчакаме няколко дена… може би и повече, и ще обявим, че Мич е жив. Този, който е поръчал убийството, ще побеснее. Ще поиска от убиеца да довърши работата си или да му върне парите. — Той сви рамене. — Ако имаме късмет, те просто ще върнат парите с трансфер. Същите банки… същата сума. Първият трансфер с остатъка ще бъде направен утре или вдругиден. Връщането ще стане ден или два след като обявим, че Мич не е умрял. И тогава ще можем да ги проследим.
— А ако те решат да довършат работата?
Коулман зловещо се усмихна.
— Е, тогава ще е още по-добре, нали?
Макмахън се почувства неловко.
— Скот, по-добре си седнете на задниците и ни оставете да се оправяме сами.
Коулман се изсмя:
— Да, бе. По пътя насам говорих с Айрини. Той е дошъл в съзнание. — Бившият „тюлен“ спря и изгледа продължително агента в очите. — Казали са му, че тя е мъртва. Когато излезе от болницата, какво според теб ще прави? Ще седне отстрани като примерен ученик, а вие ще разпращате призовки насам-натам и ще се мотаете из съдилищата? И ще молите държавата да ви съдейства? В най-добрия случай разследването ви ще продължи поне две години. — Поклати глава. — Но няма да стане. Помни ми думата, той ще убие до един всички негодници, които имат нещо общо с това. И никой от вас няма да е в състояние да го спре.
Макмахън прокара ръка по лицето си и въздъхна. Знаеше, че Коулман е прав.
— Боже, нещата доста ще загрубеят!
— Дяволски си прав. Ето ти един съвет от мен, Скип. Само гледай да не му се изпречваш на пътя и кажи на познатите си, които не са ти безразлични, да сторят същото.
41.
Гулд се събуди от шума на телевизора и плача на Клаудия. Трябваше му секунда да се сети къде се намира. Погледна телевизора. Показваха снимка на Ана Райли. За пръв път чуха новината предната вечер по радиото, докато минаваха с колата през Кълъмбъс, Охайо. Клаудия плака почти час. За щастие й беше казал истината — че не знае дали жената е оцеляла или не. Каза й, че е чакал докрай, преди да натисне бутона, и че когато си е тръгвал, тя е била в двора. Когато стигнаха хотела в Индианаполис, Клаудия плака, докато заспа и ето че сега отново ронеше сълзи. Тази нейна бременност наистина влияеше върху емоциите й. Гулд не знаеше колко може да издържи още. Беше се опитал да я утеши с думи и с прегръдки, но нищо не помогна. Не за пръв път в негова операция загиваше човек, който не беше основната мишена. Но тя никога досега не беше плакала толкова.
Гулд стана от леглото и отиде в тоалетната. След като се облекчи, застана пред огледалото и се вгледа в отражението. Беше си същият. Същите кафяви очи, същата чуплива кестенява коса, същият счупен нос. Нищо не се беше променило в него, но нещо коренно беше променило Клаудия. Докато заспиваха в хотелската стая, Гулд я прегърна през рамо, както беше правил безброй пъти досега. Този жест трябваше да й покаже, че е с нея. Но най-малко очакваше тя да се разтрепери и да се разплаче още по-силно. Макар че тази нейна реакция го обиди, той беше прекалено уморен, за да се изясняват. Това щеше да отнеме време.
Гулд все още беше уморен. След като тръгна от къщата на Рап, той метна велосипеда отзад в пикапа и направи обратен завой. После излезе на федерално шосе №301 и се насочи на юг, през река Потомак, към Вирджиния. Беше забелязал щатския парк „Кейлдън“ на картата и му се стори идеално място да изостави пикапа. Паркът се намираше само на няколко километра от другата страна на реката, във Вирджиния. Гулд подмина главния вход и продължи по щатско шосе №218, докато не откри втори път, водещ към парка. Навлезе в парка между храстите и дърветата. Влезе толкова навътре, че пътят вече не се виждаше. Изключи двигателя и взе раницата и каската си. Свали номерата на пикапа, напъха хавлиената кърпа от хотела в отвора на резервоара, след което заля колата с бензин. Дърветата бяха доста изсъхнали и той отстъпи няколко крачки назад, преди да драсне клечката кибрит и да я хвърли на земята до колата.