Кенеди предположи, че сенаторите Уолш и Хартсбърг са били поканени от президента на тази среща. Но каква беше причината за тяхното присъствие нямаше никаква представа. Вместо да седне начело на масата, Хейс отиде до другия край и застана до сенатор Хартсбърг.
— Седни, Айрини.
Тя се настани, а президентът зае мястото до сенатор Уолш. Той се наведе напред и се подпря с ръце на масата.
— Айрини, извинявай, че се наложи да изтърпиш това.
Кенеди рядко можеше да бъде заварена неподготвена и рядко даваше воля на гнева си, но днешният ден беше изключение.
— Господин президент, ще благоволите ли да ми обясните какво, по дяволите, става?
— Айрини, вероятността инцидентът с Рап да е нещастен случай е нищожна, ако не и нулева. Ти го знаеш, аз го знам и те го знаят.
— Тогава защо им позволихте да се държат така и защо изключихте участието на ЦРУ?
— Не съм.
— Напротив, точно с такова впечатление останах одеве.
— Айрини, според теб какво ще направи Мич, когато оздравее?
Кенеди знаеше отговора, но не искаше да го изрича на глас.
Сенатор Хартсбърг се изкашля и се намеси:
— Ще убие всеки, който има пръст в смъртта на жена му.
— Точно така — каза президентът. — И аз не бих го винил за това.
— Тогава какви бяха тези глупости за отнемане на паспорта му и за поставянето му под засилена охрана?
— Идеята не е моя. — Хейс поклати глава. — И какво значение има? И двамата знаем, че няма начин да го спрем. Със или без паспорт… той ще напусне страната и ще отиде където си поиска.
— Господин президент, аз съм объркана. Мич е жертвал доста за страната си. Мисля, че има и по-достоен начин да излезем от ситуацията, отколкото да го третираме като престъпник. — Кенеди отвратено поклати глава. — Честно казано, сър, след всичко, което Мич направи за вас, очаквах да го защитите, когато най-много се нуждае. А не да отстъпвате пред исканията на няколко министри.
Хейс прие критиките изненадващо хладнокръвно. Той се облегна назад и погледна към двамата си бивши колеги от Сената. После бавно се обърна към Кенеди:
— Ще ти разкрия нещо, което много малко хора знаят. Но първо искам да ми дадеш дума, че няма да говориш с никого за това.
— Разбира се.
— Реших да не се кандидатирам за нов мандат.
Тя се изненада. Тъй като до края на мандата на Хейс оставаше малко повече от година и рейтингът му беше стабилен, на никого не би му хрумнало, че няма да се кандидатира отново.
— Разрешете да ви попитам защо, сър?
— Имам здравословни проблеми, които ще ми попречат да изпълнявам длъжността на президент.
Кенеди искаше да разбере какви са тези проблеми, но съзнаваше, че въпросът е личен.
— Съжалявам да го чуя, господин президент.
Хейс погледна към часовниците на стената и добави:
— Паркинсонова болест. Предава се по наследство. По линията на майка ми.
— Но аз не съм забелязала никакви симптоми.
— Но са налице. Повярвай ми. От пет месеца взимам лекарства. В началото резултатите бяха добри, но през последните няколко седмици състоянието ми се влоши. Личният ми лекар каза, че няма да имам проблем по време на първия мандат, но кандидатиране за втори мандат би било твърде егоистично от моя страна.
— Но Паркинсонова…
Хейс поклати глава и я изгледа продължително. Беше обсъждал въпроса с жена си. Можеше ли да остане на държавното кормило повече от четири години? Отговорът „може би“ не беше достатъчен. Съществуваше и още един проблем — за външния му вид. Този втори проблем окончателно натежа, за да вземе решение да се откаже от политиката. Хейс се усмихна и продължи:
— Човекът начело на най-мощния ядрен арсенал в света не може да се показва пред хората с треперещи ръце.
Кенеди насочи вниманието си към останалите двама присъстващи. Всички знаеха, че Хейс е прав, и му се възхищаваха за взетото трудно решение. Други на негово място не биха предали скиптъра на властта така лесно.
— Господин президент, много съжалявам — каза тя.
— Недей. Този кабинет е по-важен от който и да било отделен човек. За мен беше чест да служа на страната си. — Хейс се обърна към двамата си стари приятели от Сената. Уолш се усмихна, а Хартсбърг навъси чело, но и двамата кимнаха. Двамата политици от кариерата с удоволствие биха се съгласили да заемат неговото място. Тъй като не беше в характера му да се самосъжалява, той смени темата. — Нека ти разясня ситуацията, Айрини. Имам вицепрезидент, който знае и се интересува повече, отколкото трябва. Главният ми прокурор има твърде много власт. Държавният секретар е по-загрижена да умиротворява чужди страни, отколкото да защитава нашата. А директорът на Националната сигурност сигурно ще вдигне парти, ако разбере, че съм болен от Паркинсон. — Хейс стрелна Хартсбърг с поглед. Именно той му беше препоръчал Рос за високия пост.