— Аз ще поговоря с него — тихо каза президентът.
— Не е необходимо да си правите труда, господин президент. — Хартсбърг беше предложил Рос и сега той се чувстваше длъжен сам да оправи кашата. — Нека опитам.
— Добре. — Хейс се обърна отново към Кенеди: — Ще държим Рос изкъсо и той няма да ти се бърка. Само не се изпречвай пред правосъдието и ФБР.
— Ами Мич?
Президентът се облегна назад и се замисли. След дълга пауза отговори:
— Официално… искам той да участва в международния аспект на това разследване. Подчертавам, „международен“. — Направи пауза за по-голям ефект. — Неофициално… получава моето разрешение да убие всеки, който има пръст в това.
44.
Туристическият кораб влезе в Канале ди Сан Марко. Корабът беше огромен и на пръв поглед беше невъзможно да мине през такъв тесен канал, но Абел си каза, че сигурно капитанът си знае работата. В края на краищата туризмът беше най-печелившият отрасъл на италианската икономика. В интерес на тази златна мина беше гигантският стоманен колос да не помете крехката и фино изработена фасада на Палацо Дукале. За днес това беше третият голям кораб, минаващ през канала, и засега най-големият. Абел се беше излегнал на терасата на своята мансарда за две хиляди долара на нощ. Апартаментът беше с изглед към разклонението на Големия канал и канала Сан Марко. През летния сезон стаята се даваше под наем за пет хиляди долара на нощ, но само глупак би дошъл във Венеция през лятото, когато градът гъмжеше от туристи. От жегата и влагата миришеше доста неприятно. Цените се вдигаха скандално високо, а качеството на обслужването драстично се влошаваше. През есента или пролетта обаче беше съвсем друго. Температурата беше поносима и влагата прочистваше вонята от каналите. По тесните улици можеше да се минава спокойно, а и обслужването беше добро.
Абел погледна към пътниците, които се намираха по-високо от него. Те се бяха подредили на перилата на всичките четири палуби. Снимаха с фотоапаратите, ръкомахаха и викаха. Ако можеха да се подведат под един общ знаменател, той беше, че телата им определено не бяха в кой знае каква форма. Гледаха го като някакви тлъсти птици, търсещи да клъвнат червей. Първоначалното му възхищение пред инженерната мисъл, създала плаващия колос, способен да маневрира през тесните канали, премина в раздразнение от това простолюдие, което нарушаваше покоя му. Наложи си да не им обръща внимание и се съсредоточи в екрана на лаптопа.
Денят беше много интересен. Беше се наспал добре и се събуди в седем сутринта. Взе си душ и се обръсна. След закуската в голямата трапезария последва дълга разходка из града. Той прекоси Канале Гранде, Сан Паоло и Санта Кроче с единствената цел да види как плаващият град посреща новия ден. Баржите с боклук минаваха и заминаваха. Водните таксита и фериботите караха бързащите за работа хора от континента и от околните острови. Храна, консумативи, поща, вино, стоки и всичко останало, необходимо за функционирането на града, се пренасяше по вода и се разтоварваше от млади силни мъже, които бутаха колички с най-различни форми и размери. Подобен вид търговия можеше да се наблюдава само във Венеция.
Абел се върна в хотела преди десет и провери електронната си поща. Той остана едновременно удовлетворен и шокиран от новината, че Мич Рап е мъртъв. И не само, че беше мъртъв, но убиецът беше съумял да инсценира битов инцидент. Абел беше поразен от бързината и лекотата, с които беше изпълнена поръчката. Саид Ахмед Абдула щеше да подскочи на седмото небе от щастие. Не го учудваше, че убийците настояваха да им плати веднага. Колкото и да се изкушаваше, той не се обади веднага на Абдула, за да му съобщи приятната вест. Трябваше да получи информация от независим източник. Заради часовата разлика между Венеция и Вашингтон това щеше да отнеме известно време. От страх да не привлече внимание към себе си, не искаше да звъни на своите познати от международната разузнавателна общност. В два следобед намери информация за случилото се на Интернет страницата на „Вашингтон Поуст“. Абел прочете думите със свито гърло. Стигнал едва до половината на статията, започна да танцува из стаята. Току-що беше спечелил шест милиона долара, без да си мръдне пръста. Абел не си падаше по танците, нито за него бяха характерни внезапните изблици на чувства, но този път беше различно.
След като прочете докрай статията, той се обади на Абдула по зашифрования сателитен телефон и му каза новината. Бащата се разхлипа от вълнение. А между хлипането славеше Аллах и благодареше на Абел, че му е дарил възмездие. Тъй като не искаше да води твърде продължителен разговор, немецът постави въпроса за плащането. Абдула отвърна, че ще се погрижи още днес и продължи да го засипва с благодарности за неоценимата му помощ. Абел стоически издържа и след като предупреди милиардера да бъде много предпазлив, затвори. Макар че американската преса пишеше, че е било битова експлозия, в ЦРУ със сигурност щяха да се намерят хора, които нямаше да се оставят да ги заблудят.