48.
Новината за възкръсването на Рап мина по медиите, без да привлече голямо внимание. Първо я пуснаха в новинарската лента — онзи дразнещ поток от думи, който течеше в долната част на екрана на новинарските денонощни канали. Разузнавателните служби не си го признаваха, но те черпеха голяма част от необходимата им информация именно от новинарските канали. Хората, чиято задача беше да следят тези канали, веднага се стреснаха и си отбелязаха, че Мич Рап е жив. Телефоните веднага загряха, между секретните централи, пресичайки границите за минути, полетяха електронни писма. Международната разузнавателна общност се състоеше от рицари на плаща и кинжала, аналитици и агенти, които имаха нещо общо — професията им беше уникална. Задачата на всяка от организациите беше да събира и да разпространява информация не само в собствената си държава, но и сред съюзниците. Рап беше легенда в техния свят, почитан и уважаван еднакво от приятели и от врагове. Той беше един от малцината, започнали кариерата си като редови оперативни офицери и издигнали се до върха на йерархията.
Вестта за смъртта му беше приета със смесени чувства. Някои смятаха кончината му за неизбежна — никой не можеше така открито да води война срещу религиозни фанатици и да остане невредим. Онези, които бяха идеологически опоненти на доктрината и методите на Рап, а те бяха малцина, посрещнаха смъртта му с радост. Повечето обаче бяха натъжени. Той беше един от тях и неговата гибел служеше да им напомни колко опасна професия са си избрали. Случилото се имаше и допълнителен аспект, който подобно на гузната им съвест измъчваше повечето от тях. Жената на Рап беше загинала, а в техния занаят съществуваше неписано правило, че членовете на семейството са табу и не бива да се пипат. Който и да беше вдигнал мерника на Рап, беше отишъл твърде далеч. Така че, когато се разбра, че той е още жив, повечето от тези мъже и жени на невидимия фронт тайно, а някои от тях и не толкова тайно, изразиха надежда Рап рано или късно да накара убийците да си платят.
Като бивш офицер от ЩАЗИ и настоящ шпионин на свободна практика Ерих Абел продължаваше да поддържа връзки със старото братство и в интерес на истината остана твърде изненадан да чуе, че Рап още е жив. Денят му беше започнал обещаващо. Той беше направил още една дълга разходка, този път през квартала „Кастело“. По пътя се спря в Кампо Санта Мария Формоза, за да закуси, а после продължи по тесните улички. Откри две малки галерии, в които имаше интересни неща. Те бяха достатъчно отдалечени от главния път, което означаваше, че ще съумее да се спазари за добра цена. Вече планираше как да похарчи парите си. Щеше да си купи малка вила в Южна Франция и да запази имота си в Цюрих. Имотът му във Виена щеше да бъде обявен за продан, а офисът му закрит. Във Виена имаше прекалено много саудитци, а беше време окончателно да скъса с тях. Бизнесът с тези хора беше печеливш, но той не можеше вече да се довери на Рашид. Този луд беше повел джихад с неверниците и би жертвал всекиго за каузата освен себе си.
Абел обаче беше взел това решение, преди да разбере, че Рап е жив. Тъкмо се връщаше към хотела в късния следобед след поредната обиколка на художествени галерии, когато си включи телефона, за да провери съобщенията. По съображения за сигурност и за да не го безпокоят, държеше телефона изключен и го пускаше само няколко пъти дневно. Веднага разбра, че нещо се е случило, когато на екрана се изписа, че има единайсет непрослушани съобщения и шестнайсет писма на електронната поща. Първите четири бяха от секретарката му във Виена, която му изреждаше хората, които са го търсили — почти всичките бяха саудитци. Петото съобщение беше от Саид Ахмед Абдула и то не беше никак благозвучно. С неговия силен акцент на английски той настояваше работата да бъде свършена докрай или да му върне двайсет и двата милиона долара. Явно този човек не си спомняше как Абел го беше предупредил, че половината от парите не се връщат. Шестото обаждане беше от личния секретар на принц Мухамад бен Рашид, а след него и от още няколко души. С писмата положението беше горе-долу същото. Когато Абел се качи в мансардата си, макар и с нежелание, най-накрая стигна до извода, че Рап наистина е жив. Не разбираше как е оцелял, но не го и интересуваше. Реалността беше следната — Рап беше жив и здрав, а светът на Абел беше тотално помрачен.
В едно от съобщенията си Абдула заявяваше, че работата трябва да се довърши. Абел помисли върху подобна възможност. Да нападнеш Рап, когато той не очаква, беше едно, а сега, след като вече беше нащрек, беше съвсем друго и напълно изключено. Дори преди до него да достигне пагубната вест, Абел знаеше, че не може да има доверие на принц Рашид. Затова и в момента се намираше във Венеция, отседнал в петзвезден хотел под фалшива самоличност, и затова плащаше за всичко в брой. Сега, след като работата беше оплескана, Рашид ще иска да му затвори устата. Абел започна да прибира багажа в куфара си и да размишлява за колко време саудитците ще надушат следите му. Тяхното разузнаване работеше добре вътре в Кралството, но зад граница бяха мудни. Рашид трябваше да наеме човек като самия Абел, което щеше да отнеме време.