Абел затвори куфара. Отиде до големия прозорец точно когато поредният круизен кораб минаваше по Канале ди Сан Марко. Безчет редици от безлични хора се бяха наредили на палубите да снимат с фотоапаратите, да ръкомахат и да гледат. Корабът беше огромен. Хрумна му, че на такъв лайнер е много лесно да изчезне. Щеше да се смеси с тълпите от туристи, събрани от цял свят. Разведен мъж, който се е записал на екскурзията, за да забрави за неуспешния си брак. Беше използвал тази легенда и преди и дори и в момента се подвизаваше като такъв. С това извинение беше платил за стаята в брой. Беше обяснил на управителя на хотела, че преживява тежък развод и е решил по-скоро да обиколи Европа, без да се лишава от нищо, отколкото да даде на бившата си жена и цент. Нейните адвокати обаче били по петите му и за да се скрие от тях, трябвало да спазва известна дискретност.
Абел се вторачи за минута в телефона и го включи. Набра номера на личната си секретарка и зачака. След осмото позвъняване се включи гласовата поща. „Грета, Ерих е. Помниш ли онова, за което говорихме? Е, реших да удължа почивката си. Ако ти се наложи да ме потърсиш, знаеш как да ме намериш. Чао.“ „Да удължа почивката си“ си беше предупреждение. Тя не трябваше да ходи в офиса, докато не й съобщи, че е безопасно да се върне на работа. През това време щяха да й изплатят наведнъж заплатите за шест месеца. Тя щеше да предположи, че му се е случило нещо, и да си потърси друга работа.
Абел бързо провери електронната си поща и реши да изпрати съобщение. Извади адреса на убийците и се зае с писането. „Вие се провалихте. Довършете работата или ми върнете парите.“ Не си направи труда да посочи име накрая.
Написа на хартия кратка бележка и я пъхна в плик заедно с хиляда евро. Грабна куфара си и тръгна към асансьора. На рецепцията каза, че иска да види управителя. Миг по-късно се появи и Нико. Той хвърли поглед към куфара и изненадан попита:
— Толкова скоро ни напускате?
Абел намести очилата си и тихо отвърна:
— Боя са, че адвокатите са ме надушили. — Подаде плика на управителя и добави: — След няколко седмици ще се опитам да се върна. Оставих ви номера си плюс щедър хонорар в благодарност за вашето разбиране.
Мъжът притисна плика към гърдите си.
— О, много сте любезен.
Абел се доближи до него.
— Обадете ми се, ако някой дойде да ме търси.
Управителят му намигна.
— Непременно.
Абел избута черния куфар на колелца през вратата на хотела и се огледа за водни таксита. Пиколото му се притече на помощ и той му даде тлъст бакшиш.
— Летище „Марко Поло“ — каза на шофьора.
Седна на една от дългите, покрити с винил седалки и отново взе да размишлява как да действа. Щеше да отиде до летището, но нямаше да се качи на самолет. От терминала щеше да вземе друго такси до пристанището, където щеше да си купи билет за един от онези плаващи градове. Там щеше да направи всичко възможно да се слее с тълпата.
49.
Пътуването от Индианаполис до мексиканската граница продължи деветнайсет часа. Спряха само да вечерят и да поспят близо до езерото Тексома в Оклахома. На различни места изхвърлиха пистолета, пушката и патроните. С нито едно от тези оръжия не беше убит човек и беше изключено да ги свържат с Гулд, но не си заслужаваше да поемат риска да пресекат границата с тях. През цялото време шофира той и въпреки раздразнението му от депресията на Клаудия, продължи да й се извинява и да изразява съжаление за загиналата жена. В действителност изобщо не му пукаше за съпругата на Рап. Знаеше, че е доста грубо и че мнозина, включително и жената, която носеше неговото дете, биха го сметнали за чудовище. Уви, такова беше естеството на неговата работа.
За да оцелява в този бизнес, трябваше да подхожда към работата с аналитична безпристрастност, да се съсредоточава единствено върху успеха. В началото беше сравнително лесно. Мъжете, които убиваше, също не бяха светци. Тяхното престъпно и понякога жестоко поведение му позволяваше да натиска спусъка без угризения. Но когато започнаха да идват по-важни и по-печеливши поръчки, границите на морала се разминаха. Кой можеше да каже със сигурност коя страна е права и коя не е? Тогава Гулд си измисли оправданието, че всеки от играчите по собствено желание е влязъл в играта, като напълно е разбирал с какви рискове е съпроводено това. Това „рационално“ обяснение го насочи по пътеката на двойните етични стандарти. Рап напълно си даваше сметка за рисковете на неговата професия и логично беше и съпругата му да го знае.