— Не мога да повярвам — каза Гулд. — Това е някакъв номер. Потърси друг източник.
Клаудия прерови няколко вестника един след друг. Във всичките тази новина беше една от водещите. Предложи му да провери съобщенията на телефона. Имаше три. Първото беше от баща му, който го викаше за някаква среща на фамилията. Гулд не го прослуша докрай и го изтри. Следващото беше от германеца. Гласът му беше спокоен, но той упорито настояваше на своето. Третото и последното беше от Петров, който казваше, че бил поставен в много затруднено положение. Понеже ги беше препоръчал на германеца, сега репутацията му била пострадала. Накрая завършваше с думите, че противно на това, което вероятно си е помислил Гулд, случилото се не е блъф на американците. Рап бил съвсем жив и ако Гулд също искал да остане жив, по-добре било да предприеме необходимите мерки.
Гулд изключи телефона и стана от масата. Прокара пръсти през косата си, пристъпи първо надясно, после наляво.
— Как, по дяволите, е могло да се случи? — измърмори. После се обърна към Клаудия: — Та аз бях там. Видях как цялата къща литна във въздуха. И знам кой беше вътре.
Тя посочи екрана.
— Тук пише, че ръката му и няколко ребра са счупени. Експлозията го е изхвърлила във водата, където бил изваден от някакъв рибар, който видял всичко.
— Мамка му. — Той се обърна към изхода. — Не мога да повярвам. Взимай си багажа и да се махаме оттук.
Клаудия не помръдна. Отправи му леден поглед и нареди:
— Седни си на мястото.
— Какво?
— Чу ме много добре. Седни си на мястото веднага.
Гулд отказа да седне.
— Къде ще отидеш? — попита го тя.
— Ще се върна — отвърна й. — Трябва да се върнем и да довършим работата.
— Не, няма да се върнем. Вече приключихме. Парите са у нас и вече можем да се оттеглим.
— Не. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем и да довършим започнатото.
— Защо?
— Защото така е редно.
— Така е редно — имитира го подигравателно. — Не мислиш ли, че е малко късно за подобни неща?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти уби невинна жена, а сега говориш какво било редно и какво не. — Тя свъси вежди и поклати невярващо глава. — До такава степен ли си си изгубил ума, че да се правиш на благородник?… И си мислиш, че редно и нередно, честно и нечестно имат някакво отношение към теб? — После през стиснати устни процеди: — Та ние убиваме хора.
— Знам с какво се занимаваме, но ние имаме принципи, които трябва да спазваме.
— Имахме принципи. Вече сме извън бизнеса. Какво ще се промени? Вече сме в пенсия. Ти ми обеща. Ще създаваме семейство.
— Те ще ни търсят.
Клаудия се изсмя.
— Няма да знаят къде да търсят. Не знаят нищо за нас, а ние знаем всичко за тях. Достатъчно е да му пратим едно-единствено съобщение да ни остави на мира или ще му видим сметката.
Гулд поклати глава.
— Не знаеш какво говориш.
Клаудия го погледна с любопитство.
— Добре. Ще постъпим както е редно. Ще върнем парите.
— Не… ще довършим работата.
— Всичко е заради него, нали?
— Заради кого?
— Заради Рап. Искаш да докажеш, че си по-добър от него.
— Опаковай си багажа. Тръгваме.
— Ти изобщо нямаше намерение да зарязваш този бизнес, нали? — гневно го попита тя. — Върви. — Посочи му вратата. — Тъкмо няма да ти пречим — аз и детето ти.
Гулд нарами раницата и я изгледа ядосано.
— Първо ще свърша с това, а после ще се върна при теб.
— Не си прави труда. Не мисля, че ще искам да те видя отново.
От думите й го заболя.
— Ами бебето?
— Мисля, че на бебето ще му бъде по-добре без теб.
Гулд никога не се беше чувствал така наранен през живота си, но беше твърде горд да го признае. Затова само й обърна гръб и излезе.
50.
Колата, черно „Инфинити Кю 35“, принадлежеше на приятел на един от служителите от посолството. Беше малко тясна за високия метър и осемдесет и седем Таиб, но отговаряше идеално на мисията му. Колата го чакаше на паркинг на няколко пресечки от киносалона. Таиб и трима други служители на посолството я бяха оставили там петнайсет минути преди да започне филмът и се бяха наредили на опашката за билети, пуканки и освежителни напитки. Трийсет минути след началото на филма на Таиб му подадоха ключовете и листче хартия. Той излезе от салона под предлог, че отива до тоалетната, и повече не се върна.
Американското и саудитското правителства имаха неофициално споразумение да не се шпионират едни други. Таиб, както и всеки друг сериозен офицер от разузнаването, добре разбираше, че е наивно да се вярва в подобно споразумение. Той изискваше от хората си да държат под око служителите на американското разузнаване, когато те идваха в Саудитска Арабия. Навярно и американците постъпваха по същия начин с неговите колеги, независимо че американците бяха загрижени много повече да не обидят саудитското кралско семейство, отколкото саудитците за американците.