— Ръчни гранатомети?
— РПГ-та… разбира се. Имаме достатъчно.
Таиб остана доволен.
— Предполагам, че за вас няма да е проблем убийството на федерални агенти?
— Никакъв. Но това доста ще качи цената. — Кастильо постави длани върху куфарчето. — Не съм сигурен дали тези ще покрият само разходите.
— Донесох парите само за да ти покажа, че съм сериозен.
— Е, сега вниманието ми е насочено изцяло към теб.
— Първо ще ти кажа какъв е планът, а после ще обсъдим и цената.
Двамата се изправиха и Таиб извади няколко спътникови фотографии от плика, както и карта на местността. Посочи оградата и разясни в подробности каква е охраната по периметъра на обекта.
— Колко души пазят отвън? — попита салвадорецът.
— Обикновено четирима.
— А вътре?
— Не знам. Вероятно поне двама плюс мъжа, когото искам да убиете. Най-трудното ще е да влезете в къщата.
— Четирима пазачи са фасулска работа.
— Не от тях се притеснявам. Къщата е с повишена степен на защита… армирани врати… бронирани стъкла на прозорците… ще трябва да използвате експлозиви. Ще трябва да ги ударите с целия си арсенал. Започнете с РПГ и ако те не подействат, използвайте C-4. Изгорете цялата къща, ако трябва… не ми пука.
Кастильо се усмихна.
— Ами полицията? Ще вдигнем доста шум.
Таиб беше очаквал този въпрос.
— Аз ще се заема с полицията. Вие се погрижете за къщата. За мен е без значение колко души ще убиете… само се постарайте този мъж да умре. — Вдигна снимката на Рап пред лицето на салвадореца.
— Бих го убил със собствените си ръце, ако цената е добра.
51.
Физическите травми и душевният гняв водеха до други проблеми, всеки един от които не приличаше по нищо на останалите. Физическата травма обездвижва човека, докато психичната го лишава от чувството за страх заедно с желанието му да продължи да живее. Взети поотделно, и двата типа проблеми са достатъчно мъчителни, но събрани заедно, те оказват опустошителен ефект върху характера на човека. Последните два дни бяха най-лошите в живота на Рап. Той се мяташе непрекъснато между отчаянието и желанието да отмъсти. Колкото и да искаше да излезе от тази къща и да се впусне в лов, толкова силна беше и несигурността му за бъдещето. Физически се нуждаеше от възстановяване, но душевно беше развалина. Действал години наред сам, в уединение, Рап владееше майсторски изкуството на самооценката. Кипящата омраза, която напираше вътре в него към убийците на Ана, щеше да го заведе дори накрай света, за да ги открие. И макар да разбираше добре необходимостта от мотивацията, той също така добре си даваше сметка за опасността да се оставиш чувствата да те ръководят. Подобна грешка караше хората да поемат глупави рискове, които изобщо не оправдаваха целта. Трябваше да подходи максимално трезво и мъдро. Понякога беше необходимо да се упражни брутално насилие, но понякога трябваше ясно да се прави разграничение и да не се престъпва чертата.
Скоро тялото му щеше да оздравее. И преди беше раняван, и то много по-тежко. Основното притеснение беше съзнанието и душата му. Никога досега не се беше страхувал така да остане сам с мислите си. Черната бездънна дупка, в каквато се беше превърнал животът му, го ужасяваше. Беше ставал свидетел и беше вършил ужасни неща, но нищо не можеше да го изкара равновесие както смъртта на жена му. Беше се стигнало дотам, че сам поиска да му дадат успокоителни. Само така можеше да изключи съзнанието си, да избяга от ужаса на нейната гибел и на безкрайните „ако“.
Но когато се събуди, всичко се върна като потоп. Отново го разтърсиха колебания и чувства, вариращи от омраза до отчаяние. В един миг се кълнеше, че няма да се спре пред нищо, докато не отмъсти за смъртта й и не накара негодниците да си платят. В следващия миг се свиваше в агонизираща мъка, копнеещ да докосне отново лицето й. И тогава дойде неизбежното — започна да обвинява себе си за смъртта й. Емоционалната нестабилност, парализата и неспособността му да осмисли логически събитията — ето какво го безпокоеше най-много. Ако не успееше да овладее чувствата си, щеше да се провали. Провал в неговия случай беше неприемлив. Само мисълта, че ще се измъкнат безнаказано, че колкото по-дълго седи затворен в тази стая, толкова по-вероятно беше убийците да изчезнат, го спираше да се потопи в бездната на мрака и депресията. В крайна сметка обаче мисълта за това колко жалък изглежда, свит на кревата и хленчещ, го подтикна да захвърли чаршафите, да стисне зъби и да преодолее болките, да свали краката си и да стъпи на пода.