Закусваха отвън, до басейна. Той изяде четири палачинки и три кренвирша. Томи гледаше да не изостава от него, но успя да изяде само две палачинки и два кренвирша. Тъкмо привършваха, когато дойде Скот Коулман. Влезе в задния двор през странична врата. Беше с джинси, спортни обувки, синя тениска и бейзболна шапка. На рамото си носеше голяма черна найлонова чанта. Спря до Рап и пусна чантата на земята.
— Купих някои неща от магазина. Още ли носиш най-малкия размер?
Рап остави без отговор шегата и се наведе, за да отвори ципа на чантата. Ребрата малко го затрудниха. В чантата имаше няколко тениски, елече и яке, слънчеви очила, спортни обувки, панталон, бельо и чорапи. Цветовете варираха между зелено и светлокафяво. На дъното на чантата намери чисто нов „Глок-17“ със заглушител и патрони.
Коулман погали Томи по главата.
— Как я караш?
— Добре.
— Би ли ни оставил за минута с майка ти и Мич?
Момчето погледна към майка си.
— Разбира се — отвърна и стана. — Ще отида да видя конете.
— Внимавай — предупреди го Кенеди.
Томи затича към конете и викна на Шърли. Кучето веднага скочи и препусна след него.
Когато момчето се отдалечи достатъчно, Рап извади пистолета от чантата и го огледа по-добре на слънцето. Издърпа затвора назад и провери цевта. Оръжието беше добре смазано и почистено.
— Защо, за бога, му донесе пистолет? — Кенеди не беше доволна.
Коулман не й обърна внимание.
— Добавих нощен мерник и ги накарах леко да намалят натиска върху спусъка.
Рап насочи пистолета към земята и дръпна спусъка, след което одобрително кимна.
— Благодаря ти — каза, постави кутията с патрони на масата и започна да зарежда пълнителите.
— А самобръсначка донесе ли му? — попита Айрини.
Мич се почеса по гъстата неколкодневна брада.
— Бръсненето ще почака — отвърна Коулман.
— Защо?
Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ погледна към Кенеди.
— Имаме известен напредък — каза тя. — Човекът, който е обявил награда за главата ти, се казва Саид Ахмед Абдула.
Рап присви очи.
— Бащата на Уахид?
— Да.
— Колко достоверна е информацията?
— По очевидни причини йорданците не искат да ни разкрият техния източник, но твърдят, че той досега не ги е подвеждал.
— С какво друго разполагаме?
— Вчера АНС прехвана телефонен разговор на Абдула. Не знаем на кого е звънял, но беше доста ядосан. Каза му да довърши работата или си иска обратно двайсет и двата милиона долара.
— Двайсет и два милиона — повтори невярващо Коулман.
Дори Рап беше шокиран от сумата.
— И какво отговори другият?
— Не знаем. Абдула всъщност остави съобщението на гласовата му поща.
— Успяхте ли да разберете на кого е телефонният номер?
Тя поклати глава.
— Още не. Само са засекли разговора на Абдула.
— Мамка му!
— Работим и в няколко други насоки — продължи Кенеди. — Огромното му богатство затруднява действията ни, но сега търсим транзакции, които са направени през последния месец и които имат нещо общо с двайсет и двата милиона долара.
Рап за миг се загледа към конюшнята.
— За какво си мислиш? — попита го Айрини.
— В понеделник сутринта ще ми трябва твоя Г-5. — Имаше предвид служебния самолет.
— И къде възнамеряваш да отлетиш с него?
— В Афганистан.
Коулман се засмя.
— Още ли не си му казала? — обърна се към Кенеди.
— Не.
— Какво да ми е казала?
— Паспортът ти е отнет и освен това обещах лично на Съвета по национална сигурност, че ще те държа под моя охрана.
— Но защо? — попита сърдито Мич.
— Вицепрезидентът, държавният секретар, главният прокурор и директорът на Националното разузнаване — всички те убедиха президента, че не трябва да участваш в разследването.
— Ако изобщо се води някакво разследване — добави Коулман.
Кенеди го изгледа намръщено, все едно искаше да каже: „Така не ми помагаш.“
— Как върви разследването? — попита Рап.
— После ще се върнем на това. Сега искам да ти кажа какво сподели президентът, когато останахме насаме. Първо, той много съжалява за Ана. Знаеш колко я харесваше.
Рап не желаеше да чува съболезнования точно в този момент и Кенеди разбра по изражението му, че е по-добре да продължи.