Рап беше с дрехите, които му донесе Коулман: джинси, тениска, спортни обувки. Единствено гипсът на дясната му ръка напомняше за случилото се.
Кенеди, стиснала чантичката си с лявата ръка, изчака Стивън да я настигне. Братът на Рап носеше мокасини, бежов панталон, бяла риза и син блейзър. Черните очила го правеха да изглежда по-възрастен. Той погледна към Мич и повдигна леко очилата си.
— Съжалявам за случилото се, Мич. — Стивън изкачи стъпалата и прегърна брат си. — Тя беше невероятна жена.
— Да, беше.
— Много съжалявам — повтори отново той и притисна по-силно Мич.
— Знам. — Рап прегърна през врата брат си и го целуна по челото. — Радвам се, че дойде. Трогнат съм.
54.
Километражът на крадения мерцедес МЛ 500 показваше само 13 529 километра. Колата беше черна, с тъмни стъкла, каквото беше желанието на Таиб. Откакто пристигна в Америка, саудитецът беше виждал доста подобни малки спортни коли по улиците. Тук те се срещаха често, но бяха и доста скъпи. Хрумна му, че подобна кола е еднакво подходяща както да останеш незабелязан, така и да не предизвикаш подозрение. След като потегли от сервиза в Александрия, той пое по магистралата към международно летище „Дълес“. Оттам се насочи по магистралата „Хърст-Бролт“, на север, към Лийсбърг. На около десет километра преди града отби и се отправи на запад. Няколко минути по-късно стигна една ферма и мина по протежение на границата й с деветдесет километра в час. Около оградата беше осеяно с дървета, които скриваха къщата на върха, разположена на поне четиристотин метра навътре от пътя. На портала бяха монтирани наблюдателни камери. Таиб си каза, че Кастильо и хората му едва ли ще срещнат затруднения при влизането.
Продължи още няколко километра и направи завой обратно за града. Здрачаваше се и трябваше да заеме позиция. На пътя към Лийсбърг беше минал покрай шерифския участък на окръг Лоудън. Беше открил адреса в Интернет. Пак оттам беше принтирал карта как да стигне до участъка. На паркинга пред сградата бяха паркирани шест патрулни коли и един събърбан заедно с половин дузина цивилни коли. Продължи към центъра на града и бавно премина покрай сградата на окръжната администрация и полицейския отдел. Не знаеше кога се сменят дежурните, но едва ли щеше да е в девет и половина в събота вечерта. Бавно прекоси заспалото градче. Пълно беше с магазини за антики, странноприемници, кафенета, сладкарници, барове и ресторанти.
Таиб паркира на ъгъла, зад който от другата страна на улицата се намираше едно от кафенетата. Върна се пеша до него и беше посрещнат от доста превъзбудена и оскъдно облечена млада сервитьорка. Поръча си еспресо и огледа заведението. Освен него имаше само трима клиенти: двама тийнейджъри до прозореца, които се целуваха, и млад мъж, който пишеше на преносимия си компютър. На Таиб му се прииска да стане и да зашлеви невъзпитаните младежи, но си каза, че има да върши по-важни неща. След като плати в брой, излезе и застана пред кафенето в очакване на подходящ момент. Беше доста хладно, но, изглежда, това не правеше впечатление на местните. Покрай него мина жена с блуза без ръкави и с куче на каишка. Две момичета седяха пред съседната сладкарница с къси полички. От другата страна на улицата се чуваше силна музика. Непрекъснато минаваха двойки, няколко момчета профучаха със скейтбордовете си. По всичко личеше, че всички си прекарват добре. „Е, това скоро ще свърши“ — каза си Таиб.
Саудитецът беше застанал до едно дърво. Огледа клоните и си избра място. След като погледна часовника си още веднъж, допи еспресото и хвърли чашата на земята. Обърна се настрани, за да не видят двамата влюбени какво прави, бръкна в джоба на якето и извади оттам ръчна граната и ролка рибарска корда. Обърна се с гръб към кафенето, огледа се и закрепи гранатата между два клона. Гранатата увисна подобно на екзотичен плод — матовозеленото й тяло не се вписваше много сред ярките есенни цветове. Таиб взе единия край на кордата и го завърза за гранатата. Другия край намота около двата си пръста. Тръгна обратно към колата. Двойка на средна възраст мина по тротоара и той се премести по-навътре по улицата, за да не се спънат в кордата. Последното нещо, което искаше, беше да го удари шрапнел от гранатата в гърба.
Когато стигна ъгъла, спря и се обърна. Различаваше само първите метър-два на кордата, а по-нататък тя чезнеше в сенките. Двойката на средна възраст се намираше на метри от кафенето, а насреща им вървяха две жени. „Колкото повече жертви, толкова по-добре“ — каза си. Стисна здраво кордата и продължи зад ъгъла. Щом се скри от чуждите погледи, издърпа силно кордата, после я хвърли.