Тръгна към колата, броейки наум секундите. Когато преброи до пет, се чу силна експлозия. Таиб спокойно отключи мерцедеса, седна зад волана и превключи на скорост. Подкара по Плаза Стрийт и две пресечки по-нататък спря на светофара. Когато светна зелено, продължи по пътя си покрай сградата на полицията, като внимаваше да не превишава разрешената скорост. През цялото време си повтаряше, че важното е да остане спокоен до края. Сложи си ръкавици и взе от задната седалка черна маска с прорез за очите. Няколко минути по-късно зави по Катоктин Съркъл и спря пред шерифския участък. Нищо не се беше променило. Същите коли бяха паркирани на същите места. Таиб нахлузи маската на главата си и остави двигателят да работи. Спокойно слезе от колата, отиде до багажника и го отвори. Вътре в намаслено парче плат беше завит китайски реактивен гранатомет. Беше зареден и готов за стрелба. Таиб го извади, нарами го и се прицели във външната врата на сградата тъкмо когато двама полицаи изтичаха отвътре. Той разкрачи по-широко краката си, премести по-голямата част от тежестта си върху задното стъпало и натисна спусъка. Четирийсетмилиметровата граната развиваше скорост сто и двайсет метра в секунда, а Таиб се намираше само на двайсет и пет метра от участъка. След натискането на спусъка последва пауза за част от секундата, след което се чу силно свистене и взрив.
Хиляди парчета стъкло се разлетяха на всички посоки. Арабинът свали оръжието и погледна към двамата полицаи. Те се бяха проснали на земята до вратата и не даваха признаци на живот. Таиб оцени щетите от РПГ. Сградата димеше, а отвътре се чуваха викове. Хвърли гранатомета на земята и металът издрънча върху асфалта. Извади последната граната от джоба си, издърпа шплента и я хвърли в разбития вход. Обърна се, затвори капака и отиде до отворената врата, когато в същия миг гранатата избухна. Без изобщо да трепне, той седна зад волана, включи на скорост и спокойно даде на заден ход, докато излезе на пътя.
После свали маската и погледна часовника си. Кастильо и хората му сега заемаха позиции и всеки момент щяха да атакуват. Колкото и да му се искаше да отиде и да проконтролира акцията, съзнаваше, че най-напред трябва да се отърве от колата. Натисна педала на газта и се насочи към международното летище „Дълес“.
55.
Цялата вечер говореше най-вече Стивън, който разказваше на Айрини и Томи истории за детството на Мич. Неговото самоиронизиращо чувство за хумор помогна на всички да забравят временно за трагедията. Въпреки това по време на вечерята на няколко пъти забелязаха отнесения поглед на Мич. Очевидно беше, че си мислеше за Ана. Стивън реагираше, като започваше със: „Спомняш ли си онзи път, когато…“ — и така се впускаше да разказва нова история.
Храната свърши, виното беше изпито и Томи се прозя. Айрини се възползва да остави двамата братя насаме. Тъй като беше събота вечер, беше предложила на Стивън да пренощува тук. Той се беше съгласил.
— Май на някого му се спи.
Томи поклати глава.
— Не, утре не съм на училище.
— Но вече е късно.
— Още не съм показал на Стивън моя „Гейм Кюб“.
Кенеди погледна към часовника, останал от дядо й. Още нямаше девет и половина. Преди да отговори, Стивън я изпревари:
— Имаш „Гейм Кюб“?
Томи ентусиазирано кимна.
— Ъхъ!
— Какви игри имаш?
— „Тони Хоук Про Скейтър 4“, „Междузвездни войни“… — Изреди половин дузина заглавия.
— Колко пари имаш в себе си?
Момчето го погледна объркано, тъй като не беше сигурно дали е разбрало въпроса.
— По сто долара на игра. Ти срещу мен.
Томи се ококори и погледна към Мич, който поклати глава.
— Намерил си с кого да се състезаваш — намеси се той. — С осемгодишно хлапе.
— Ти със сигурност нямаше проблем в това отношение, когато аз бях на неговата възраст.
Мич само поклати глава.
— Добре — каза Стивън. — По долар на игра.
— Първо ще измием чиниите — настоя Айрини. — Хайде, Томас, помогни ми да раздигна масата. — Тя стана. — Някой иска ли кафе?
Братята отказаха.
— Защо не отидете в хола да си починете?
Докато Айрини и Томи прибираха чиниите, Мич взе от шкафа бутилка вино и я отвори. Напълни чашата си и предложи на Стивън.
— Защо не? — реагира брат му. — И без това няма да шофирам.
Отидоха в хола за гости. Стаята беше обзаведена в характерно женствен стил: жълти стени, бели лакирани мебели, синьо-жълти завеси с мотиви на цветя, диван с цвят слонова кост с няколко декоративни възглавнички в пастелни тонове, фотьойли в подобни цветове и бял килим. Като в повечето стаи от къщата и тук всичко изглеждаше така, сякаш не е пипано от средата на осемдесетте години. Мич седна в единия край на дивана, а брат му — в другия.