Последва неловко мълчание, нарушено накрая от Стивън:
— Имаш ли някакви планове за погребението?
Рап поклати глава.
— Родителите й са се заели с това.
— Не мислиш ли, че трябва да се чуе и твоето мнение?
— Дъщеря им загина заради мен, Стивън. Мисля, че това е достатъчно да ме лиши от всякакво право на глас.
— Разговаря ли с тях?
— Не.
— Според теб не трябва ли да поговориш?
— Утре ще ги видя. — Мич погледна чашата си и добави: — Изобщо не знам какво да им кажа. Тя беше единствената им дъщеря. Обожаваха я. — Очите му се насълзиха. — Бяха толкова горди с нея. — Помисли си за болката, която родителите й изпитваха. Тяхната красива дъщеря си беше отишла завинаги от този свят.
Стивън нищо не каза.
Мич се обърна към него с насълзени очи:
— Направо съм съсипан. Никога през живота си не съм се чувствал по-безпомощен.
— Не знам… ти беше доста зле и когато Морийн умря. — Имаше предвид приятелката му, която загина на борда на самолета в небето над Локърби, Шотландия.
— Тогава не беше нищо в сравнение със сега. Бях хлапак и не знаех какво е да обичаш истински.
— Не е вярно. С Морийн бяхте влюбени. Ти оцеля след смъртта й, ще оцелееш и след смъртта на Ана. Няма да ти е лесно, но ти й го дължиш. — Айрини беше обяснила на Стивън, че брат му е на ръба на безумието заради смъртта на жена си. Един от лекарите беше препоръчал да го поставят под непрекъснато наблюдение, за да не се самоубие. Стивън никога не беше крил нищо от брат си и нямаше да го стори и сега. — Тя най-малко би желала да се лишиш от живота си.
Мич се намръщи:
— Стивън, аз никога не бих се самоубил. Това не е проблем. Проблемът е какво ще правя, като изляза оттук.
— Какво имаш предвид?
Мич не успя да отговори на въпроса. Някакъв шум отвън привлече вниманието му. Вдигна глава към тавана и се ослуша, готов да улови и най-малкия звук. Солидната конструкция изолираше от външните шумове, но той беше прекарвал толкова много време на стрелбищата, че знаеше със сигурност какво ще последва. Приглушеният пукот на пушка.
— Айрини! — извика. Последваха още няколко изстрела и той скочи на крака. — Къде са бодигардовете ти?
Мич сграбчи Стивън за ръката и рязко го свали от фотьойла. Чуха се още приглушени изстрели. Те бързо излязоха от хола, минаха през трапезарията и отидоха в кухнята. Кенеди стоеше до мивката, Томи беше до нея. Хванала кърпата за бърсане на съдове, тя ги погледна объркано.
— Какво има?
— Отвън се стреля!
— Не съм чула нищо.
— Повярвай ми. Къде са бодигардовете ти?
— Навън.
— По дяволите!
Мич бързо избута майката напред. Кенеди се сети да вземе чантата си от масата.
— Вървете към тунела и оттам към помещенията за разпити. — Той отвори вратата към мазето и избута брат си, Айрини и Томи надолу по стълбите. — Когато стигнете, се заключете в една от килиите. Бързо! Вървете! — извика.
— Но ти какво… — понечи да го попита Кенеди.
Отвън избухна експлозия и къщата се разтресе.
— Вървете, мамка му! — извика Рап.
Той затръшна вратата и изтича към задното стълбище. Заизкачва стъпалата по две наведнъж, без да обръща внимание на болката. Когато стигна междинната площадка, се чу нова експлозия. Последва автоматична стрелба откъм задната част на къщата и той се запита дали не е сгрешил, като предпочете да остане.
56.
Кастильо пътуваше в първия събърбан. На километър и половина каза на хората в колата да се приготвят. Малко по-късно се показа и порталът и той включи сигналните сини лампи. Шофьорът зави към автомобилната алея и спря рязко точно срещу черната висока порта. Вторият събърбан спря до първия, а третият продължи малко по-напред, спря и се върна назад. Двама мъже в сини комбинезони и с бейзболни шапки с надпис „ФБР“ изскочиха от него и омотаха тежка верига около портата. Другият край на веригата закачиха за теглича на микробуса и се отстраниха. Събърбанът рязко даде напред, спря се за миг, тъй като портата се оказа доста здрава, но после се чу скърцането на метала, който започна да поддава. Един по един дебелите болтове, които държаха портата към каменните колони, изскочиха като коркови тапи и портата накрая се стовари на земята. Издърпаха настрани изкривените решетки и другите два чакащи събърбана продължиха навътре.
Когато пред тях се показа къщата, те се движеха със сто километра в час. Двигателите им бяха загрели, а червените, белите и сините сигнални светлини предупреждаваха, че колите са на полицията или друга служба на реда и закона. В края на кръгообразната автомобилна алея ги чакаше мъж с костюм. Той държеше радиостанция в едната си ръка, а другата ръка беше подпрял на дръжката на все още намиращия се в кобура му пистолет.