Клаудия беше открила необходимия й електронен адрес по-рано през деня. Не беше трудно. Просто набра името на човека и добави @cia.gov. Първият опит завърши с неуспех, затова добави точка между собственото и фамилното му име и изпрати писмото отново. Този път то мина безпрепятствено по мрежата. Пое си дълбоко дъх и започна да пише. Труди се над съобщението близо час и накрая изтри почти всичко, което беше написала. Беше твърде дълго. По-добре беше да започне бавно, с обикновено извинение, и да види каква ще е реакцията.
Тя постави стрелката върху иконата за изпращане. Пръстът й застина над бутона, готов да изпрати писмото. Поколеба се за миг, но гласът отново проговори в главата й — онзи глас, който непрекъснато беше пренебрегвала през последните шест години, й каза да действа. Натисна бутона на мишката и лаптопът изпиука. На екрана се появи надписът „СЪОБЩЕНИЕТО ИЗПРАТЕНО“ и тя си каза, че вече няма връщане назад.
60.
— Как така е изчезнал? — сепна се Рос.
Кенеди го гледаше внимателно и с всички сили натискаше с пръсти точките на двете си длани, за да запази спокойствие.
— Изчезна, Марк.
— Чух те. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да задуши някого. — Как, по дяволите, ей така успя да се изпари?
— Може би трябва да изчакаме президента — отвърна Кенеди. Тя не искаше да повтаря два пъти, а освен това Рос със сигурност щеше да е по-сдържан в присъствието на прекия си началник.
Беше неделя следобед и Рос току-що беше приключил играта на голф с президента, председателя на партия и един от основните спонсори на партията. Кенеди много искаше да се обади на президента веднага след нападението, но докато се съвземе, мина полунощ, а тя никога не го безпокоеше през нощта, освен ако не се налагаше той да вземе някакво решение. Помисли си дали да не се обади на Рос, но си каза, че колкото по-дълго го остави в неведение, толкова по-лесен ще е животът й. Трябваше да се вършат прекалено много неща, а той щеше да иска от нея подробни отчети. Затова отложи колкото можа да съобщи за случилото се на директора на Националното разузнаване. И сега щеше да съобщи неприятната новина и да види как Рос ще откачи пред очите й. Кенеди не беше мигнала. Освен с професионалните си задължения трябваше да се занимава и със сина си и да му помогне да преживее психологическата травма. За щастие Стивън Рап разбра, че тя трябва да оправя положението и че Томи има нужда от някого, който да го успокоява. Така че, докато тя правеше всичко възможно да оправи кашата, Стивън и Томи бяха ескортирани от засилена охрана до нейната къща. Най-трудното беше да обясни на Томи, че Винс Делгадо и Майк Бъртън са загинали.
Тя се върна у дома малко преди десет сутринта. Томи се събуди, дойде при нея и първото, което попита, беше какво е станало с Винс и Майк. Те бяха в личната й охрана повече от година и синът й се беше привързал към тях, особено към Винс. Щеше сама да съобщи трагичната вест на близките им, но това трябваше да почака.
Рос беше главната й грижа. През последните четиринайсет часа беше свършила още няколко неща, които той нямаше да одобри, но пък не той щеше да определя дългосрочните нужди на ЦРУ. Нарочно се беше постарала пристигането й да съвпадне по време с края на играта на голф. Беше чакала сама в президентската хижа „Аспен“ близо петнайсет минути и това й позволи да помисли как да действа срещу Рос. И точно в този спокоен миг измисли как да се справи с него. Как не се беше сетила досега. Все пак не беше от хората, които имаха навика да разиграват началниците си.
Рос нямаше намерение да чака президента и настоя.
— Кога стана това?
Кенеди погледна с надежда към вратата.
— Снощи.
— В колко часа?
— Около десет.
Рос присви очи. Сега той се обърна към вратата. След като се увери, че още са сами, изгледа гневно Кенеди и продължи:
— Сега е два следобед. Ще ми кажеш ли защо едва сега ме информираш?
„Суетата — помисли си Кенеди, — тя е ключът.“
— Марк — доближи се до него и заговори така, сякаш се познаваха от години, — нали знаеш какви неща се случват напоследък?