— Но това е федерален обект на американска територия и попада под юрисдикцията на ФБР.
— Ако включим ФБР в разследването, журналистите ще се нахвърлят като лешояди и накрая ще се озовеш на разпит пред комисията на Конгреса и ще трябва да отговаряш на доста неудобни въпроси. И заради какво?
— Ами какво ще стане с…
— Марк, имаме тринайсет мъртви гангстери, които са убили четирима федерални агенти. И го имаме на запис. Наказанието за убийството на федерален агент е смърт. Граждани или не, тези тринайсет типа вече са си получили наказанието. Замесването на ФБР няма да реши нищо, а цялата бъркотия ще попадне на челните страници на всеки един вестник в тази страна.
— Ами четиринайсетия?
Кенеди сви рамене. Изобщо не я интересуваше какво се е случило с останалия жив бандит.
Рос понечи да каже още нещо, но президентът го спря:
— Марк, довери ми се. Понякога е по-добре да не задаваш много въпроси. Остави Айрини да се погрижи.
Очевидно беше, че в момента Рос се бори със себе си. Пое си дълбоко въздух през стиснатите зъби и отговори:
— Добре, но трябва да намерим Рап и да направим всичко необходимо той да не компрометира държавата.
— Защо? — попита Кенеди.
— Защото страната ни се управлява от закони и не можем да позволим на опърничави федерални служители да се шляят по света и да избиват хора безразборно, без съд и присъда.
„Така ли? Че какво според теб правеше Мич през последните петнайсет години?“ — каза си Айрини.
— Марк, съветвам те много да внимаваш. Помисли какви ще са последиците за всички ни, ако привлечем нежелано внимание към нас точно в момента. За начало ние не можем да го обвиним в нищо.
— Ами тринайсетте мъртви латиноси?
— Марк — намеси се президентът, — забрави за случая. Не искам повече да се споменава за него.
— Добре — отстъпи Рос, — но трябва да предприемем нещо.
Кенеди се възползва от възможността:
— Мисля, че съм намерила решение.
— Да го чуем — подкани я той.
— Засега само ще предупредим шефовете на чуждестранните ни резидентури. Ще им изпратя спешно съобщение, в което ще ги инструктирам, ако Мич се свърже с тях или те чуят нещо за него, да ме уведомят незабавно. Може да напиша под претекст, че искаме да го разпитаме.
— Ами посолствата?
Тя очакваше и този въпрос.
— Бих предпочела случаят да си остане само в рамките на Управлението.
— Кръгът не е много широк. — Рос поклати глава.
Кенеди погледна към президента, за да я подкрепи.
— Засега нека предупредим само хората от Управлението — намеси се Хейс. След като забеляза, че Рос не е съгласен, добави: — Марк, ако му потрябва помощ, ще потърси някой от познатите си в Управлението.
— Но можем ли да имаме доверие на тези хора, че ще ни го предадат? — попита Рос.
Двамата с президента се обърнаха към директора на ЦРУ. Истината беше, че не можеха да очакват от шефовете на резидентурите да предадат Рап, но тя нямаше намерение да го признае. Важното беше да каже на Марк Рос онова, което той искаше да чуе.
— Ще започна да звъня на някои от тях още сега и категорично ще им дам да разберат, че държа да ми докладват или ще прекарат остатъка от кариерата си, заровени в някое мазе в Ленгли, подреждайки стари архиви.
Отговорът, изглежда, задоволи Рос и Кенеди реши, че е постигнала целта си. Време беше да тръгва.
— Знам, че двамата имате много важен обяд. Няма да ви бавя. Ако има нещо ново, ще ви уведомя. За утре сутринта ще подготвя по-подробен доклад.
Президентът й благодари и Рос, за да не остане по-назад, стори същото. Кенеди излезе от хижата и беше откарана до площадката на хеликоптера с количка за голф. Веднага щом седна в хеликоптера, извади защитения срещу подслушване сателитен телефон и набра номер. След няколко позвънявания се обади мъжки глас и тя каза:
— Току-що ти спечелих още малко време.
61.
Служебният Г-3 започна да се снижава към летището. Намираха се на територията на Северния алианс, малка част от страната, която беше отказала да се подчини на режима на талибаните. Беше неделя през нощта. На небето нямаше облаци и луната къпеше с меката си светлина назъбения скален релеф. Наближаваше единайсет часът и човек едва ли би предположил, че Мазар-и-Шариф е град с над сто хиляди жители. Виждаха се само няколко улични лампи, от време на време преминаваха лъчите на автомобилни фарове. Дори осветлението на пистата беше доста оскъдно. Имайки предвид това и състоянието на настилката, Скот Коулман беше поел управлението на машината. Ако някой ще съсипва самолет за петнайсет милиона долара, поне да е той.