— Само се успокой. — Отново сложи качулката на главата му. — Ако се държиш добре, утре ще видиш баща си. Извади спринцовка от джоба си и махна капачката от иглата. После хвана завързаните китки на Уахид и добави: — Трябва да ти дам успокоително. Когато се събудиш, ще сме пристигнали в Саудитска Арабия. — Заби иглата в бедрото на пленника и натисна докрай буталото на спринцовката.
62.
Клаудия се беше надвесила над клавиатурата и се питаше дали не си е изгубила ума. Първото писмо й беше достатъчно. Отговорът, макар и рискован, беше очакван. Следващите й действия си бяха направо глупави. И ето сега тя съчиняваше четвъртото си писмо до директора на Централното разузнавателно управление. Това разкаяние влизаше в рязко противоречие с предишната й конспиративна подготовка, но засега то печелеше битката. Разбира се, тя взимаше предпазни мерки: сменяше сървърите и обикаляше виртуалното пространство, писмата се изпращаха от различни места. И все пак си имаше работа с шефката на най-мощната шпионска служба в света. Никой не знаеше какви скрити козове държи в ръкава си тази жена.
Първото съобщение, което беше изпратила преди близо двайсет и четири часа, представляваше кратко прочувствено извинение за случилото се. „Ана Райли загина по грешка, извинявайте. Дълбоко съжалявам, че се захванах с тази работа. Ако искате да разберете кой ме е наел, ще съм на ваше разположение.“ Клаудия дълго мисли дали да подпише писмото от свое име и от името на Луи, но в крайна сметка реши, че не си струва да споменава Луи, тъй като той не беше показал никакво съжаление и дори в момента се опитваше да довърши задачата. Да го включи в извинението, означаваше да продължи да залъгва самата себе си. Изпрати писмото и си легна да спи. Беше събота късно вечерта и Кенеди едва ли щеше да й отговори преди понеделник. Събуди се изгладняла в неделя и си поръча закуска в стаята. Изяде всичката храна, което прие за добър знак. Затова излезе навън и предприе дълга разходка по плажа. Мислеше за родителите си. Стараеше се да избие Луи от главата си. Хрумна й да се обади на родителите си. Когато се върна в стаята си, вече беше взела окончателно решение.
Първо провери всичките си електронни пощенски кутии и видя, че Кенеди й е отговорила. Писмото гласеше: „Откъде да знам, че вие сте необходимият ми човек, а не някой самозванец?“
Клаудия беше очаквала подобна реакция. Помисли около минута върху отговора си и написа: „Ние поставихме проследяващи устройства и микрофони в колата й. Така разбрахме, че той има насрочена операция на коляното за сутринта. Когато тръгнаха за болницата, ние сложихме бензина и зачакахме да се върнат. Моят партньор се беше скрил в дърветата от другата страна на улицата. Тя не трябваше да пострада.“
След като изпрати съобщението, през следващите два часа тя проверяваше на всеки петнайсет минути, докато накрая отговорът дойде: „Кой ви нае и защо?“
Клаудия веднага написа: „Ерих Абел. Той е бивш офицер от ЩАЗИ и живее във Виена. Абел беше посредник. На кого аз не знам, но подозирам, че имат пръст саудитците. Никога преди не съм работила с него.“ Тя натисна иконата „изпрати“ и излезе от Интернет. Стана, задъхана и за нейна изненада, изпотена.
Бяха минали почти осем часа от последния й отговор, когато провери отново пощата. Новото съобщение от директора на ЦРУ беше кратко: „Защо се занимавате с това?“
„Уместен въпрос — каза си Клаудия. — Но отговорът не е лесен.“ Три часа обмисля отговора си. Дали не се разкриваше прекалено много? Изповяда се върху няколко страници, изливайки най-съкровените си мисли и чувства на екрана на лаптопа. Обясни, че е отвратена от себе си. Че тя и партньорът й са имали спор и са се разделили. Накрая на писмото добави имената на петте швейцарски банки, от които Абел им беше превел парите, заедно с номерата на сметките, датите и сумите в долари. Макар че тези сметки едва ли бяха на името на Ерих Абел.
Трябваше й повече от час, за да събере кураж да напише последната информация. Бори се с чувството на вина, докато накрая се предаде на гласа от младостта си — гласа на нейната съвест. Той непрекъснато се обаждаше, казваше й, че ще е трудно, но накрая ще й олекне, ще се почувства по-добре. И беше прав. В мига, в който изпрати писмото, сякаш камък падна от сърцето й.