Клаудия изключи компютъра и избърса сълзите си. Съзнаваше, че нищо не може да върне Ана Райли сред живите, но се надяваше поне, че е показала с цялото си поведение, че съжалява. Дори беше отишла по-далеч. Последното й пространно писмо разкриваше доста важна информация. То беше в противоречие с всичко, което беше научила досега, в противоречие с всичко, което й беше помагало да оцелява. На част от нея вече й беше безразлично дали ще я хванат или не. Тя се освободи от тежкото бреме и беше готова да посрещне всичко, което й беше приготвил животът. Щеше да се върне в началото, към корените си. Да отиде у дома при родителите си, да роди детето си и да започне всичко от нулата.
На вратата се почука и Клаудия замръзна на място. Веднага се приготви за най-лошото. Трябваше да смени хотела по-рано. Сигурно бяха намерили начин да я проследят, някаква нова технология, за която тя не знаеше. Беше облечена в бяло горнище и отрязани джинси. Професионалният й инстинкт се задейства веднага и тя се огледа за оръжието си. След секунда обаче размисли. Ако от ЦРУ я бяха открили, едва ли имаше шанс да избяга. Ако беше тук Луи, двамата биха си пробили път с бой, но тя не беше убиец. Клаудия си ги представи от другата страна на вратата — мъже в черно, с черни пистолети, готови да нахлуят в стаята. Погледна към терасата и басейна. До назъбените скали и вълните беше доста високо — поне десет метра.
Овладя се и избърса изпотените си длани в джинсите. Изправи се и тръгна към вратата. Ще приеме гордо неизбежното. Няма да бяга. Не си направи труда да погледне през шпионката. Отключи вратата и я отвори. Беше готова за всичко друго, но не и за това.
— Доста си трудна за откриване — каза Луи. — Знаеш ли колко хотела има в Икстапа и Зиуатанехо?
Клаудия стоеше безмълвна.
— Извинявай, скъпа. Ти беше права. — Гулд й поднесе букет рози. — Изобщо не трябваше да се захващаме с тази работа.
Тя взе цветята, обзета от противоречиви чувства. Само допреди минута беше готова да действа решително, а сега вече се колебаеше. Трескаво се мъчеше да намери правилното решение. Искаше да се увери дали наистина чувствата й са толкова дълбоки и дали Луи е искрен.
— Не мога да си представя живота без теб — продължи той. — Ще ми простиш ли? Моля те.
Именно тази молба за прошка я трогна. Беше нещо, което монахините й бяха втълпявали непрекъснато като дете. За да получиш прошка, трябва да си готов и да простиш.
63.
Кенеди имаше известни съмнения за първото писмо. Вярно, успя да привлече вниманието й, но в ЦРУ се получаваха хиляди електронни писма месечно. Пишеха какви ли не откачалки и любители на теорията на конспирацията. Рядко ги пращаха лично на нея, но когато се зачете в съобщението, първото, което й мина през ума, беше, че и то е написано от някой луд. Второто я заинтригува. В пресата само бегло беше споменато за операцията на коляното на Мич и нито дума за това, че убиецът се е бил скрил от другата страна на улицата, срещу къщата. И изобщо за медиите случаят си оставаше трагичен битов инцидент.
Кенеди получи третото писмо на път за Кемп Дейвид. Обаждането й до Ленгли потвърди, че Ерих Абел е работил за източногерманското разузнаване. Вероятната саудитска връзка съвпадаше с информацията, получена от йорданците. Тя се обади на своя заместник по разузнаването и му нареди да изрови всичко за този Абел. Искаше пълен доклад по случая в неделя, след като се върне от президентската резиденция.
Съвещанието се проведе в нейния кабинет в четири часа и петнайсет минути следобед. Присъстваха заместникът по разузнаването, началникът на отдел „Анализи — Русия и Европа“ и заместник-директорът на Центъра за борба с тероризма или ЦБТ. Четвъртият човек пристигна по-късно. Това беше Маркъс Дюмонд, щатният компютърен хакер и гений на ЦБТ. Той информира Кенеди, че усилията му да проследи мистериозния подател на електронните писма са завършили с неуспех. Кенеди предполагаше, че изходът ще е такъв.
Показаха й снимка на Абел отпреди шестнайсет години. Изложената в продължение на над двайсет минути информация не беше по-нова. Съобщиха й, че главният експерт на Ленгли по Източна Германия и ЩАЗИ се е пенсионирал преди шест години и сега живее в Аризона. Били се опитали да го открият, но той не си бил вкъщи — играел голф и щял да се върне най-рано след час. Местожителството на Абел във Виена беше потвърдено и хората от Управлението в американското посолство бяха поставени в готовност да чакат инструкции от директора.
Последната новина не задоволи Кенеди. Тя искаше да не се шуми много по този въпрос. Хората й можеха да подплашат този Абел и той да си плюе на петите. Тя се обади на шефа на резидентурата във Виена и изрично заповяда, че иска да се проведе само пасивно наблюдение. Това означаваше подслушване на мястото с параболични микрофони и минаване с коли от време на време. Никакви статични от по двама души пред апартамента му. При никакви обстоятелства не трябваше някой от Управлението да установява пряк контакт с Абел. В Австрия наближаваше полунощ. Абел сигурно вече си беше легнал, а до понеделник сутринта Кенеди имаше намерение да изпрати там един от екипите на Дирекцията по операциите.