Даде нови заповеди. Информацията беше стара. Искаше да разбере дали този Ерих Абел е действал на „тихия“ фронт през последните десетина години. Данните трябваше да са на бюрото й до шест сутринта. Преди да си тръгне от кабинета, тя изпрати последно писмо. Не очакваше да й отговорят, но трябваше поне да опита и да продължи диалога. Въпросът й към мистериозния подател беше ясен и точен: „Защо се занимавате с това?“
Айрини имаше известни подозрения. Всичко се развиваше така, както беше измислил Коулман. „Кажете на медиите, че Рап е мъртъв. Убийците ще си получат парите и после, когато обявим, че е жив, онзи, който ги е наел, ще настоява или да си свършат работата докрай, или да му върнат парите.“ Кенеди усещаше, че те вече се хващат за гушите. Този Абел беше посредникът. Ако се вярваше на автора на писмата и наистина саудитците бяха поръчителите, Абел щеше да бъде подложен на силен натиск да им върне парите. Той на свой ред щеше да поиска от убийците да изпълнят задачата или да върнат парите. Тя се питаше дали убиецът или убийците не я използват, за да елиминират Абел.
Прибра се у дома, за да види как е Томи и да поспи няколко часа. Стивън Рап се беше върнал в Ню Йорк. Майка й беше при Томи заедно с дванайсет тежко въоръжени мъже от Службата за сигурност на ЦРУ. Синът й беше уморен, тъй като предната нощ беше спал не повече от шест часа. Въпреки това не преставаше да задава въпроси за Мич. Кенеди му отговори, както правеше винаги в подобни случаи, че не може да му каже подробности, но е говорила с Мич и той е добре. Томи заспа в ръцете й малко след осем часа и тя го занесе в леглото. След като поговори с майка си около половин час, тя провери електронната си поща и също си легна.
Когато започна да чете дългото писмо, се разсъни напълно. Това, което беше написано на двете страници, я изненада. Кенеди го прочете на един дъх, без да спира. По принцип се отнасяше към всичко със силна доза скептицизъм. В нейната професия информацията се проверяваше по няколко пъти, преди да бъде обявена за достоверна. Тази изповед беше изпълнена с факти, чието потвърждение щеше да е мъчително трудно, но дори мнителната Кенеди вече беше готова да повярва в автентичността на написаното.
Тя беше изправена пред две възможности. Първата — да уведоми Държавния департамент и Министерството на правосъдието. По няколко причини изтръпваше само при споменаването на тези институции. Първо, защото това беше проблем на ЦРУ. Някой беше опитал да убие един от хората й и ЦРУ щеше да си реши само проблема. Ленгли беше по-опитен в мръсните игри, а в случая се налагаше да се действа, без да се спазват правила. Ако съобщеше за случилото се на двете министерства, техните служители щяха да прекарат следващите пет години в швейцарските съдилища и щяха да се доберат единствено до няколко банкови сметки на фалшиви имена. Нито един човек нямаше да бъде изправен пред съда и наказан за смъртта на Ана.
Втората възможност беше да се качи на самолета, да отлети за Цюрих и да се оправи със ситуацията бързо и безшумно.
Освен шестчленната си лична охрана тя взе и Маркъс Дюмонд със себе си. Отлетяха малко след десет вечерта и когато пристигнаха в Цюрих, беше десет сутринта. Кенеди не беше уведомила за пристигането си нито американския посланик, нито Рос или президента. Президентът би я разбрал, но не и Рос. На този етап на играта беше по-добре началството да се поставя пред свършени факти, отколкото да се иска разрешение.
Кенеди обаче уведоми ръководителя на швейцарското разузнаване и го помоли да й помогне да избегне паспортния и митническия контрол на летището. Тя му обясни, че има важни дела и че е по-добре посещението й да не се огласява официално. Двама от хората от Управлението, базирани в Цюрих, я чакаха на пистата на летището заедно с Август Бартоломю, ръководителя на швейцарската Служба за външно разузнаване. Кенеди се качи в колата при Бартоломю и гледаше да отклонява темата за целта на визитата й по време на сравнително краткото пътуване до хотела. Тя не знаеше дали Бартоломю е поставил подслушвателни устройства в колата или дали не носи такива в себе си, но и в двата случая не можеше да си позволи да поеме риск. Когато влезеха в хотела, щеше да му обясни какво става. Беше сигурна, че той вече предполагаше, че тя е тук във връзка с едно от двете неща, с които се славеше Швейцария. Така или иначе директорът на ЦРУ едва ли би дошъл дотук заради швейцарския шоколад.