— Жалко.
— Кое?
— Че трябва да напуснем.
— Защо? — попита тя разочаровано.
— Знаеш защо. Прекалено рисковано е да оставаме на едно място за по-дълго. Особено в момента.
Сърцето й се сви, след като си спомни какъв труден път им предстои да извървят. Тя още не му беше казала какво е сторила през дните, в които бяха разделени. Бремето на тази тайна започваше да става непосилно. Не знаеше как ще реагира той, когато му каже, но едно беше сигурно: колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да й бъде. Допря глава до гърдите на Луи и понечи да заговори, но изведнъж загуби кураж.
Той забеляза, че нещо я измъчва, и я попита:
— Какво има?
Тя се притисна по-силно към него.
— Обичаш ли ме?
— Много добре знаеш — отвърна й с лека насмешка.
— Трябва да ти кажа нещо. — Целуна го по гърдите и добави: — Но искам да си наясно какво преживявам.
Луи я хвана за раменете и отстъпи назад. Познаваше я достатъчно добре и веднага разбра, че този тревожен тон не е случаен.
— Какво си направила?
Тя го погледна в очите, потрепери, събра смелост и призна:
— Свързах се с ЦРУ.
Говореше истината, личеше си по очите й.
Луи колкото можа по-спокойно я попита:
— Защо?
— Сложно е. Всичко започна, защото исках да изразя съжалението си за смъртта на жената. Освен това знаеш, че не харесвам Абел. Не ми се понрави още в мига, в който го зърнах.
— Не ми пука за Абел. Искам да знам какво си направила.
— След като се разделихме, той изпрати още няколко заплашителни писма. Реших, че щом иска така да играе, ще дам на ЦРУ името му. Да види какво ще му е, когато Мич Рап го погне.
Луи кимна. Част от него се възхищаваше на Клаудия за този ход. Беше предупредил Абел да внимава в действията си. Германецът изобщо не беше в положение да ги заплашва, но явно доста силно го бяха притиснали да върне парите. От онзи вид натиск, под който понякога хората постъпват много глупаво.
— ЦРУ е голяма служба. С кого точно се свърза? — попита той.
— С директора.
Това го изненада.
— Какво точно имаш предвид, като казваш, че си се свързала?
— Писахме си писма по електронната поща.
— Колко пъти?
— Изпратих й четири писма.
Луи я пусна и едва не си прехапа езика.
— И защо?
Големите кафяви очи на Клаудия се насълзиха. Тя виждаше как Луи се опитва да овладее гнева си. Остави последния му въпрос без отговор и продължи със следващата част от разказа, която щеше да го вбеси.
— Моля те, запази спокойствие, докато свърша. После, ако решиш да ме напуснеш, ще те разбера.
— Няма да те напусна — каза той, сякаш искаше да убеди себе си в това твърдение.
Клаудия го стисна за ръцете.
— Винаги сме делили всичко… нали?
Той кимна.
Нямаше по-лесен начин как да го каже. Затова изстреля:
— Внесох пет милиона долара на сметка на Мич Рап в швейцарска банка.
На Луи му се стори, че главата му ще се пръсне.
— Пет милиона долара. — Полагаше всички усилия да остане спокоен. Обичаше жената, която стоеше пред него, с цялото си сърце. В противен случай щеше да я хвърли през терасата и с удоволствие щеше да гледа как ще си разбие главата в скалите. — Защо?
— Заради детето ни.
— Какво общо има това с нашето дете?
— Исках да се опитам да поправя нещата… и да спечеля малко време.
— Да спечелиш време. — Той се намръщи. — И как ще спечелиш време?
— Знаеш, че ще ни преследва.
— Нека — отвърна Луи тихо, но сърдито.
Клаудия поклати глава.
— Помисли пак. Той не е обикновен човек. Ние убихме жена му. Бременната му жена. Ти какво би направил, ако някой ме убие? — Изгледа го изпитателно. — И двамата знаем, че не би се спрял, докато не убиеш виновника с голи ръце. Ако Мич Рап ни открие, ще ни убие и двамата.
— И мислиш, че понеже си му дала пет милиона долара, ще ни прости?
— Не. Както ти казах, така само ще спечелим време.
— Време? — намръщено повтори той. Не разбираше накъде биеше тя.
Клаудия постави длан върху издутия си корем и отговори:
— Помолих го за девет месеца. Помолих го да пощади бебето. Искам да родя детето и да го подържа в ръцете си. После каквото ще да става. Тези пет милиона долара дори не са наши — добави с отвращение. — Никога не съм искала тази поръчка, а и освен това не я довършихме. Ако зависеше от мен, бих му дала всичките пари.
— Тези пари ни трябват — изрече Луи с изненадващо спокоен тон.
Вече започваше да разбира силата на майчинския инстинкт, който беше взел надмощие в случая. Нейните думи бяха събудили у него бащинското чувство — необходимостта да защити Клаудия и нероденото им дете. Беше категорично несъгласен със стореното от нея. Тя беше изложила и двама им на риск. Но стореното не можеше да се върне назад. Мотивите й бяха кристално чисти нравствено.