Винаги правеше всичко възможно, за да не пострадат невинни, но днес за пръв път щеше да изневери на този принцип. Хора като Саид винаги пътуваха с братовчеди и племенници, секретари, прислужници и приятели. Колко и кои от тях бяха пряко виновни за смъртта на жена му Рап не знаеше, но много вероятно беше повечето от тях, ако не и всички, да са съучастници, тъй като са знаели за плана. Това беше ли достатъчно, за да ги екзекутира? Този въпрос го мъчеше от известно време. В края на краищата споменатите мъже бяха негови врагове. Всички те бяха уахабити, които непрекъснато призоваваха към джихад и приветстваха обезглавяването на цивилни служители в Ирак. Мъже, които държаха жените си заключени у дома. Мъже, които вероятно бяха посрещнали с възторг и смъртта на Ана. Само като си помисли, че са се зарадвали на гибелта на жена му, забрави всякакво състрадание.
Намали скоростта и зави надясно. Микробусът беше единственото превозно средство по улицата. Зовът за молитва се чуваше надалеч. Рап видя някакъв човек да се приближава към него. Беше с бяла кърпа на главата, прикрепена от семпло черно въже, облечен беше в бяла носия, куфия. Мъжът беше с черна брада и носеше слънчеви очила. Изглежда, бързаше, на няколко пъти погледна назад дали някой не го следи. При други обстоятелства подобно подозрително поведение би привлякло вниманието на Рап, но в случая беше лесно да се досети защо бързаше този човек. Страхуваше се да не го хване религиозната полиция и да не го бичуват задето не е отишъл да се моли.
Рап забави, когато стигна до следващото кръстовище. Джамията и седалището на „Абдула Телекомюникейшънс“ се открояваха сред останалите сгради най-вече с размерите и местоположението си. Офисната сграда представляваше бетонен блок. Джамията обаче беше богато украсена с орнаменти. Досега не беше виждал такава. Четирите кули-минарета ограждаха масивен златен купол на върха на основната сграда. Предположи, че златото е истинско. Отпред, в единия ъгъл на сградата, забеляза охранителна камера, която покриваше зоната около главната врата. Той се насочи направо натам и после зави наляво. Обиколи наоколо и спря на място, което не се следеше от камера. Освен това то се намираше в сянка и от него се виждаше джамията. Изгаси двигателя и отиде отзад да провери Уахид. Изправи го да седне и го подпря на стената на микробуса. Свали превръзката от очите му и го попита на арабски как се чувства. Той му отговори, че е жаден. Рап му даде малко вода.
— По-добре ли си? — попита го после.
Уахид кимна.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Не знам.
Рап извади нож и сряза пластмасовите белезници на глезените на Уахид. Каза му да раздвижи краката си и го попита дали иска още шоколад. Той кимна. Мич извади ново блокче и го пъхна в завързаните му ръце.
— Паркирали сме до офиса на баща ти. — Забеляза, че Уахид се изненада. — Баща ти не знае, че ще има размяна. Разбираш ли?
Арабинът кимна.
— Отвън има човек, който ще те държи на прицел през цялото време. Ако направиш нещо глупаво, ще те застреля. Не искаме да се стига дотам, ясно ли е?
— Да.
Рап погледна часовника си. В действителност нямаше никакъв човек с пистолет, но Уахид щеше да си мисли точно обратното.
— Готов ли си да тръгнеш?
— Да.
Рап сряза и белезниците на китките му, след което добави:
— Знаеш, че и аз ще те убия, затова не бъди глупак.
С ножа в едната ръка, той се престори, че оправя робата на Уахид, а всъщност опипа нещо на елечето му. След като се увери, че е там, отвори задната врата. Джамията щеше да започне да се изпразва след няколко минути. Помогна на Уахид да слезе от микробуса. Със слънчеви очила, тъмна кожа и черна брада Мич минаваше за местен. Позволи на Уахид да поседи двайсет секунди. Не му даде очила, защото искаше Саид да познае сина си. Хвана го под мишница и му помогна да се изправи на крака. Уахид пристъпи и залитна. Рап бързо го подхвана, за да не падне на асфалта. Изправи го и го подпря на микробуса.