Влакът пристигна в Цюрих няколко минути преди дванайсет на обяд. Очилата му бяха в джоба, когато мина покрай конзолата на охранителната камера, закрил с кърпичка лицето си. Абел забързано теглеше куфара си на колелца. Но не отиде направо на паркинга за таксита. Пресече улицата и тръгна на юг, по Банхофщрасе, към езерото. Познаваше добре Цюрих, както и всеки по-голям град в света. Имаше тук апартамент, който ползваше и като офис. Но нямаше намерение да стъпва в него.
Само след десет минути ходене пеша се озова в центъра на един от най-престижните и скъпи търговски райони. Зави на изток и се качи на един от ниските мостове над река Лимат. Намери празна пейка на източния бряг, седна и включи електронния си секретар. Докато чакаше екранът да оживее, погледна към сивото небе. Без никакви облаци, само сива пелена. От реката го лъхна студен вятър и Абел вдигна яката на шлифера си.
Екранът накрая светна и миниатюрният вграден високоговорител извести с кратка мелодия, че устройството е готово за работа. Абел занатиска клавишите. Влезе в уебсайта на банката, набра номера на сметката си и мина през три поредни проверки за сигурност, докато накрая на екрана се показа финансовият му баланс. Той се замисли, намръщи се и изруга. Сумата на сметката му беше един милион долара, не единайсет.
Стана, обиколи няколко пъти пейката, седна отново и написа инструкции до банковия си чиновник. Нареди му да прехвърли парите от сметката. Заедно с инструкциите изпрати и необходимите пароли, след което затвори сайта. Обади се в офиса на Рашид. Принцът не беше в кабинета си, но очакваше обаждането. Секретарят му даде номер, на който да го потърси. Запита се дали това не е капан. Реши да звънне от уличен автомат. Половин пресечка по-нататък намери телефон и пъхна в него фонокартата си, след което набра номера. От другата страна на линията вдигна непознат мъж.
— Искам да говоря с принц Мухамад веднага.
— Мога ли да попитам кой го търси?
— Просто ме свържете с него — сопна се Абел. Той се огледа наоколо и започна да отброява секундите.
— Ерих? — отговори принцът. — Къде си?
— Във Виена — излъга той. — Ти къде си?
— В Южна Испания.
Абел поклати глава. Рашид обичаше да говори за Испания и как някой ден тя отново ще бъде мюсюлманска.
— Току-що си проверих сметката. Не достигат десет милиона.
— Имам лоша новина за теб. Американците вече знаят, че си работил за Саид.
— Лъжеш.
— Не, не лъжа.
— Кой ти каза?
— Директорът на Националното разузнаване… Рос.
— Не ти вярвам. — Помъчи се гласът му да не го издаде, въпреки че главата му щеше да се пръсне от внезапно обзелата го болка.
— Вярно е. Дори мен ако питаш, Виена не е много подходящо място за теб в момента. Ела в Саудитска Арабия и аз ще те защитя.
„Ела в Саудитска Арабия и аз ще те очистя“ — каза си Абел.
— Как американците са разбрали за мен? Едва ли им е казал Саид.
— Убийците, които си наел, са се разприказвали.
— Хванали ли са ги? — Не вярваше на ушите си.
— Не, не знам да са ги хванали. Разбрах само, че ЦРУ се е свързало с банките, които ти и Саид сте използвали. Директорът Кенеди лично е заминала за Цюрих и се е срещнала с банкерите. Саид не е взел парите ти. От ЦРУ са ги взели.
— Не ми пука. Сделката ни още е в сила. Единайсет милиона долара. Дължиш ми десет.
— Да, така е и ще си ги получиш. На всеки шест месеца ще ти превеждам по един милион.
— Тогава ще ти трябват пет години.
— Точно така, а през това време ще спя спокойно при мисълта, че си заинтересован да не ме предадеш.
— Не! Вчера сключихме друга сделка.
— Често се налага да се променят условията на сделките. Ела в Гранада. Ще изпратя моя самолет. Ще обсъдим заедно твоите условия.
Абел свали слушалката от ухото си и се удари с нея няколко пъти по челото. В момента не беше в позицията да се пазари.
— След шест месеца, смятано от днес, искам един милион долара да бъдат преведени на сметката ми или ще разкажа на американците всичко за теб. Не само за Рап, а всичко. И в случай, че си решил да изпратиш за мен оная горила Таиб, знай, че съм си направил известна застраховка.
— Каква застраховка?
— Качил съм всичко на кодиран диск и съм го дал на адвокат — излъга той. — Ако не му се обадя до уреченото число на всеки месец, той е инструктиран да изпрати диска във ФБР. Искам си парите на всеки шест месеца, Рашид, и ако само мерна Таиб или някой от хората ти, ще се свържа лично с Мич Рап. — Тресна слушалката и нервно се завъртя. Взе си куфара и продължи по улицата. Още не беше уредил подробностите с адвоката, но щеше да го направи при първа възможност. Не можеше да вини Рашид, задето се беше отметнал от уговореното. И той на негово място би постъпил по същия начин. Но Абел въпреки всичко му нямаше доверие и затова реши да премине към план Б. Беше малко рисковано, но по-добре беше да го направи още сега. Американците със сигурност рано или късно щяха да разберат за планинската му хижа. Той беше оставил новия си мерцедес в отделна гаражна клетка, преди да тръгне за Венеция. Щеше да го вземе, да профучи през границите до хижата си и да изпразни сейфа, в който имаше над петстотин хиляди долара в брой, оръжия, няколко комплекта документи за самоличност, както и доста важни досиета.