— Няма ли поне да ми подскажеш малко?
— Ще спомена само, че възнамерявам да водя тази война на повече от един фронт, но без да се съобразявам с ничии правила.
— Като малката ти операция в Канада ли?
Той кимна.
Кенеди го познаваше по-добре от който и да е друг, включително и от жена му. Тя го погледна загрижено:
— Само ще ти дам един съвет. Много внимавай, когато работиш в страна, която е наш съюзник. Ако някоя от чуждестранните разузнавателни служби те спипа, че действаш на тяхна територия, ще си имаш много големи неприятности.
Рап се ухили.
— Да ме спипат не влиза в плановете ми.
— Никой не го иска, Мич. — Тя поклати глава. — Никой.
— Знам… знам. Но толкова години все успявах да се измъкна… Нямам намерение сега да се провалям.
— Само бъди предпазлив и действай бавно и леко.
Той поклати глава.
— Времето е лукс, с който не разполагаме. Сенатор Хартсбърг може и да е голям дръвник, но е прав за едно.
— За какво?
— Трябва да ги ударим, преди те да са ни ударили.
8.
Личната карта в портфейла му беше на името на Хари Смит. Това не беше рожденото му име, а просто стандартна предпазна мярка. През последните четирийсет и осем часа беше наблюдавал непрекъснато обекта. Унасяше се, след като мъжът лягаше да спи, и се събуждаше преди него. Беше по-млад, в много по-добра форма и елементът на изненадата беше на негова страна. Беше тренирал дълго и продължително да издържа без сън. Изпитваше силно желание да удовлетвори своите потребности, а тази задача далеч не беше достатъчна. Всъщност задачата дори започваше да му доскучава.
Обектът-мишена беше турски финансист, склонен към опасни авантюри. Особено авантюри с незаконна търговия на оръжие. Притежаваше няколко банки в родината си и имаше дялове и акции в още половин дузина банки из цяла Европа. Напоследък мъжът прекарваше доста време в Лондон и убиецът много добре разбираше причината. В този придобиващ все по̀ оруеловски вид град нямаше и едно ъгълче, което да не се наблюдава от охранителна камера. В света на наемните убийци — професия, в която анонимността е залог за успеха — Лондон не беше много подходящ за работа.
Специално в тази част на Лондон концентрацията на охранителни камери беше необичайно голяма. Хотел „Хампшир“ беше разположен на Лестър Скуеър, на една крачка от скупчените правителствени здания със сериозна охрана: Националната галерия, Министерството на отбраната, Парламентът и Уестминстърското абатство. Убиецът предполагаше, че турчинът е избрал този хотел най-вече поради тази причина. Районът се охраняваше добре от полиция и други служители по сигурността. Този факт обаче не притесняваше убиеца. За хората, натоварени с охраната на тези сгради, опасността изхождаше от евентуални терористи, а не от бизнесмени. Трябваше само да се придържа към ролята си, да се маскира с „градския камуфлаж“ и щеше да мине незабелязано.
Партньорката му беше на различно мнение. Тя искаше да отклонят поръчката, да се откажат от задачата, но той беше настоял да продължат. Напоследък охранителните камери се множаха едва ли във всеки по-голям град. За да оцелеят в бизнес като техния, трябваше да се пригодят към новите условия. Тя предпочиташе да се оттеглят от професията, а не да се адаптират. Но бяха много млади, за да се пенсионират. Хари беше на трийсет и две, а Аманда — на трийсет. Аманда не беше истинското й име, но заради оперативната сигурност през изминалата седмица той се обръщаше към нея само така. Ключът към дълголетието в техния занаят се криеше в детайлите, малките камъчета, които можеха да обърнат колата: фалшиви документи с високо качество на изработка, банкови сметки и кредитни карти на фалшиви имена. Тук се прибавяше и дисциплината да останеш в ролята, независимо дали си сам или пред други хора.
При сегашните темпове на развитието на бизнеса им трябваха още пет години, за да достигнат желаното финансово ниво и да се пенсионират. Вече бяха спестили няколко милиона, но той не искаше да прекара остатъка от живота си в скучно живуркане. Беше избрал тази професия, защото го привличаше и защото си беше сам шеф. Защото, ако играеше умно, можеше да спечели много пари. Имаше необходимия талант и умения, но само те не бяха достатъчни. Когато залогът беше толкова висок, уменията трябваше да се съчетаят със стремеж към съвършенство.
Тази работа не само го привличаше, но му доставяше и удоволствие. Да, удоволствие. Но не го беше признал пред никого, дори пред нея. Когато отново се повдигнеше въпросът да се откажат и да се оттеглят завинаги, той винаги се оправдаваше, че първо трябва да спечелят повече пари. Но за себе си знаеше, че не иска за нищо на света да се отказва от прекрасната си работа. Най-големият му страх беше не че ще го хванат рано или късно. Той беше уверен в способностите си. Истината беше друга. Подобно на комарджия, привличан от масата с карти или рулетката, той се беше превърнал в роб на тръпката от ловуването.