Другата предпазна мярка на Стансфийлд се състоеше в премахването на всякакви уличаващи документи. Когато провеждаше операции в разрез с американските закони, той обичаше да напомня на помощниците си: „Записките и бумагите са примката, с която ще бъдете обесени. Ако е възможно, не записвайте нищо и изгаряйте всичко записано.“
Рап беше приел тези думи присърце, както и много други съвети на ветерана от Втората световна война. Като млад Стансфийлд беше част от екипите „Джедбърг“, които проникваха в тила на противника в Норвегия и Франция, за да събират разузнавателна информация и провеждат диверсии срещу нацистите. Точно тази тактика възнамеряваше да повтори Рап. Трябваше да атакуват едновременно от няколко направления. Директни действия, ликвидации, конфискация на банкови сметки, оказване на натиск върху държавите, които не са категорични в борбата с тероризма — всичко това беше в реда на нещата. Но за да объркат наистина и да всеят колебания у противника, трябваше да разработят пълномащабна тайна операция. Операция, за чийто пълен размах щеше да знае само Рап. Той скъса поредната страница и я хвърли в огъня. Дори на Кенеди нямаше да каже всичко, което беше намислил. Време беше да нанесе решаващ удар, с който да извади от равновесие противника и да го накара да се усъмни в силите и възможностите си. Да всее раздор в противниковия лагер. Нещо като продължение на онова, което току-що бяха сторили в Канада. Да покажат истинската същност на тези лицемери. Да подкопаят доверието на масите в тези фанатици и да им внушат, че в лагера им има шпиони.
Шърли чу нещо и веднага вдигна глава. Секунда по-късно Рап също чу шума. Погледна часовника си. Беше малко преди осем вечерта. Кучето изтича да види кой е. Най-вероятно жена му се връщаше след поредния работен маратон. Като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом тя започваше работа рано със сутрешните новини и завършваше с последната вечерна емисия. При положение, че в Белия дом не се случваше нищо драматично, по-голямата част от деня й минаваше сравнително спокойно. Обикновено тя отделяше по един час за фитнес и не се страхуваше да удължи обедната си почивка, която задължително включваше и обиколка из магазините. Рап не проумяваше как една жена може да има толкова много обувки, чанти, колиета и огърлици и всякакви други модни аксесоари. Но пък в интерес на истината той не познаваше друга като Ана. Тя беше най-красивата и изискана дама за него. Дрешникът в гостната вече беше препълнен с дамски чанти от чужди дизайнери, които той смяташе за модни терористи. Веднъж я беше попитал колко струва една от тези чанти и тя веднага зае отбранителна позиция:
— Аз питам ли те колко струват твоите пистолети?
Рап отвърна, че за разлика от нея той използва постоянно пистолетите, а не ги захвърля като непотребни след първия път. И че за разлика от чантите пистолетите остават на мода за по-дълго от един сезон. Тогава остана много горд със себе си. До мига, в който тя не го уби с погледа си — нейна запазена марка. Тя имаше най-зелените очи, които беше виждал някога. Те можеха да бъдат спокойни като планински езера през горещото лято или гневни и изгарящи като висока и бясна вълна, потапяща беззащитна лодка. Веднъж баща й му беше казал, че всичко се дължи на ирландския й избухлив нрав. Каквато и да беше причината, Рап обичаше спокойните и тръпнеше пред гневните й погледи. Трябваше му съвсем малко време, за да осъзнае, че жена му не го намира за толкова забавен, както смяташе самият той за себе си. Научи също така, че победите в незначителните сблъсъци неминуемо рано или късно водят до колосални поражения в големите битки. На базата на този извод Рап си изработи желязно правило: Когато Ана е доволна и той е доволен. Когато Ана е бясна, животът не е никак забавен. Когато Ана е бясна на него, животът му се превръща в ад.
Рап хвърли поглед върху написаното и забоде замислено химикалката в едно определено изречение. Бравата на външната врата изщрака от превъртането на ключа, но той не вдигна глава. По тихия лай на Шърли и ентусиазма, с който тя пристъпваше, беше ясно, че е Ана. Утре сутринта той имаше среща с Кенеди и затова искаше да приключи с оперативния план, преди тя да го е подложила на щателна проверка. Дръжката на вратата се превъртя и той погледна точно навреме, когато жена му влезе с голямата си чанта „Кейт Спейд“. Това беше единствената чанта, която носеше със себе си редовно. Което беше добре, защото чантата струваше повече от който и да било негов пистолет — дори и от изработените по поръчка оръжия. В другата си ръка Ана държеше дамската си чантичка и пазарска торба.