— Бизнесът ми се разрасна от два милиона долара годишен оборот до над двайсет.
— Кажи й за „Блекуоч“. — Рап имаше предвид частната фирма за сигурност, която беше основана от бивш „тюлен“, приятел на Коулман.
— Само тази година те имат договори с правителството за над двеста и петдесет милиона долара. В Северна Каролина имат двайсет и четири хиляди декара, които са превърнали в Дисниленд за стрелци. Оборудвали са полигон за управление на автомобили в екстремни ситуации, последна дума на техниката, открито стрелбище за снайперисти, сграда за трениране на тактически екипи, собствени самолетни писти, самолети, хеликоптери, бронирани коли… какво ли не. Техните служители работят из цялото земно кълбо. Дори са си построили изкуствено езеро, за да обучават „тюлените“ да боравят с подводни транспортьори.
— Тяхната философия е — намеси се Рап, — че могат да правят всичко, което прави федералното правителство, но по-добре и на по-ниска цена.
— Предполагам, че не е много трудно.
— Е, те са първите, които са възприели тази стратегия, и определено имат успех.
Кенеди знаеше за „Блекуоч“. ЦРУ вече ги използваше за охраната на някои обекти в чужбина. Във Вашингтон имаше едно много либерално и антивоенно настроено малцинство, което смяташе компанията за група обикновени алчни за пари наемници, които рано или късно щяха да обърнат гръб на Америка. Според Кенеди тези хора имаха доста наивни възгледи за живота и света. За тях всеки, който носеше оръжие, беше лош. Дори полицаите.
— Та значи, като се заема с това — продължи Рап, — ще започнем да използваме групи от компании, за да… — Не успя да довърши, защото вратата се отвори и влязоха двама мъже.
— Не ставайте — каза новият директор на Националното разузнаване Марк Рос. Той беше висок и слаб, добре облечен и излъчваше власт и солидност. Закрачи из дългия кабинет, следван от по-ниския си помощник.
Рап погледна назад, като не скри раздразнението си. Досега беше присъствал на безброй съвещания при закрити врати и щом срещата беше с ограничен кръг от хора, значи си имаше причина. Особено това важеше за сегашната. Подобно нещо му се случваше за пръв път. Никой не нахлуваше така безцеремонно на съвещание на директора на ЦРУ без предупреждение.
— Извинявай, че те прекъсвам, Айрини, но бях в района и реших да намина. — Рос се приближи до тях и погледът му се спря върху Рап. — Мич. — Сложи ръка върху рамото на Рап, а другата протегна за поздрав. — Радвам се да те видя.
Той кимна. Беше се срещал с новия господар на разузнаването само два пъти — и двата пъти, докато Рос беше в Сената. Кенеди го беше предупредила да се държи по-дружелюбно с новия шеф. Тя се държеше необичайно предпазливо с бившия сенатор.
Айрини му беше обяснила, че причината не е в самия Рос, колкото в неговия нов пост. Никой във Вашингтон не знаеше как ще сработи новата длъжност на директор на Националното разузнаване и тази несигурност беше довела до започването на нов кръг от политически пазарлъци. Но Рап не пожела да я слуша, щом стана дума за политика. За него беше по-важно да разбере кой в действителност е Рос и откъде произхожда. Ако новият шеф имаше намерение да политизира разузнаването, двамата неминуемо щяха да кръстосат шпаги.
Ценното в Рос беше, че познаваше проблемите на националната сигурност и умееше да мотивира подчинените си. Друго негово преимущество беше, че след дипломирането си в Принстън той беше работил в ЦРУ, в Дирекцията по разузнаването. Беше се прочул с това, че малко преди да напусне Управлението, за да вземе дипломата си по право от Йейл, той беше изготвил доклад за иранския религиозен водач, станал известен по-късно като Аятолах Хомейни. Рос беше прогнозирал, че религиозният фанатизъм на Хомейни и нарастващият брой на неговите последователи ще провокират революция в Иран. Рос беше един от малцината, които бяха разчели тенденциите вярно. Външно той се държеше приветливо и свойски с хората, което едни тълкуваха като самоувереност, а други — като арогантност. Рап предполагаше, че като повечето бивши или настоящи членове на най-елитния клуб в Америка — Сената на САЩ — и той притежаваше по малко и от двете и ги проявяваше различно в зависимост от конкретната ситуация. И ето в момента Рап седеше неудобно на стола, а Рос продължаваше да го държи за рамото. Дали бившият сенатор съзнаваше колко мрази да го докосват? Погледна ръката и за миг си представи как чупи един по един всичките пръсти.
— Гледам красивата ти съпруга по телевизията всеки ден — продължи директорът. — Ти си щастливец. — Свали ръката си от рамото му и се обърна към третия човек в стаята. По ъгловатата челюст и атлетичното телосложение на мъжа можеше да се познае, че не е като останалите средностатистически бюрократи в Ленгли. Приличаше по-скоро на някаква скандинавска версия на Рап и въпросът дойде от само себе си: какво ли обсъждаха тримата?