Абел погледна към жената от другата страна на улицата и се усмихна. Само се залъгваше. Легитимните и законни дейности бяха скучни. Освен това шпионажът беше един от най-бързо развиващите се сектори в света и той трябваше да си го признае, че едва ли би се чувствал така добре в някое друго професионално братство.
Едно нещо обаче искаше да има в повече — женската компания. Проблемът беше, че хем нямаше много свободно време, хем беше твърде претенциозен. Харесваше интелигентните жени, но не прекалено начетените, красивите, но не бляскавите, уверените, но не прекалено отворените. И трябваше да са едновременно елегантни и семпли. Абел искаше жена, която цени тишината. Не обичаше много празните разговори и вярваше в поговорката „мълчанието е злато“.
Жената, която в момента гледаше, изглежда, покриваше голяма част от критериите му. Беше средна на ръст, с черна леко къдрава коса, дълга до раменете, овално лице и фино чипо носле, с гладка млечнобяла кожа. Само ако можеше да види очите й. Но тя носеше големи черни очила — от онези, които бяха популярни сред филмовите звезди през шейсетте години и наскоро се бяха върнали на мода. Беше цялата в черно, с изискано марково палто и велурени ботуши с високи токове. Беше стилно, елегантно облечена и в същото време семпло, без да прекалява с аксесоарите. Перфектният начин да се слееш с тълпите в Париж през есента.
Абел беше застанал отстрани на една будка за вестници, от която току-що си беше купил брой на френското списание „Нувел Обсерватьор“. Беше с тъмнокафяв костюм и на ръката си беше преметнал шлифер с две лица. Жената седеше в едно открито кафе от другата страна на улицата. Абел вече беше разговарял с нея веднъж, и то за кратко. Тя се държа любезно, но веднага му поиска електронния му адрес. Той й го каза, след което нетърпеливо чака два часа, докато пристигне писмото. Първото нещо, което я интересуваше, беше как е разбрал за нея. За да не споменава имена, той й описа с две думи Петров и задачите, които тя и партньорът й бяха изпълнили за него през последната година. Тя му зададе още няколко въпроса за проверка, но Абел познаваше Петров твърде добре. След като се успокои и се увери в сериозността му, тя постави условията. Нейната „фирма“, както я нарече, взимаше невъзвръщаем аванс от двайсет и пет хиляди долара само за да задейства случая. След като получеха тези пари, те биха разгледали поръчката, изпратена по електронната поща. Ако той искаше да правят бизнес, без да се срещат, това щеше да му струва петдесет хиляди долара. Ако обаче поискаше да се видят, трябваше да се бръкне за сто хиляди. Всичките тези пари, повтори изрично тя, са невъзвръщаеми. Да, тази жена не беше социалистка.
Да се преговаря за поръчка като тази по електронната поща беше изключено. Макар че мисълта го изкушаваше, залогът беше прекалено голям. Среща на четири очи беше най-разумното решение. Абел преведе парите на офшорната банкова сметка и тя му даде списък с инструкции, които той изпълни с едно изключение.
Тези инструкции го доведоха до мястото, на което стоеше в момента — будката за вестници в парижкия квартал „Монмартър“. Беше дошъл сам, както го инструктираха, и беше купил списанието, посочено от нея. Тя седеше в кафенето и беше сложила чадъра си „Бърбери“ на съседния стол, за да му запази място. Жената седеше вече петнайсет минути, а на Абел му доставяше удоволствие да я кара да чака. Това беше част от плана му. Така или иначе им беше позволил да определят тона и темпото на тези нови и перспективни делови отношения. А пък и вече бяха получили от него сто хиляди долара. Можеха да почакат малко.
Ако тя станеше и си тръгнеше, още по-добре. Той щеше да я проследи и да научи малко повече за нея, преди да си определят втора среща. Най-опасната част при подобни действия не беше първата среща, а по-скоро моментът, в който щеше да разкрие самоличността на мишената. Оттам нататък нямаше да има връщане назад. Щом им кажеше, че мишената е Рап, пътищата за отстъпление щяха да бъдат отрязани. Абел обърна следващата страница на списанието и надзърна към интригуващата дама, с която имаше среща. Още пет минути, каза си, и ако тя не стане да си ходи, той ще се приближи и ще продължи по своя план.
Тя си погледна часовника и той се запита как ли изглежда гола. Едва ли щеше да го разочарова. Абел въздъхна и тъкмо когато понечи да вдиша, почувства допира на нещо твърдо отзад в кръста си и топъл дъх във врата си.
Непознат мъжки глас прошепна в ухото му: