На една пресечка от кафенето един мъж се беше подпрял на мотора си и се преструваше, че чете списание „Ролинг Стоун“. Плитките му в афростил се спускаха до раменете. Беше преметнал чанта през рамо, а каската му висеше на дръжката на мотора. На ремъка на чантата беше прикрепена радиостанция. Мъжът беше свързан с нея чрез безжична слушалка-блутут. През последните петнайсет секунди в слушалката се чуваше само градският шум. Накрая се обади женски глас:
— As-tu tout compris? Разбра ли всичко?
— Ъхъ.
— Струва ми се, че не си особено загрижен.
— Така е. — Той обърна глава настрани и погледна в огледалото за обратно виждане. Както и беше очаквал, германецът се насочи към него.
— Какво ще правим?
— Мисля да му направим малко частно посещение.
Тя въздъхна.
— Защо винаги искаш да рискуваш?
Той затактува с крак и запя реге песен с ямайски акцент. Щом германецът го подмина, мъжът отвърна:
— Ние се занимаваме с рискован бизнес, дарлинг. Ще се видим у дома. Дай ми десет минути аванс.
Той затвори списанието и го пъхна в багажника. Сложи си каската на главата, запали мотора и се включи в уличното движение.
14.
Рап спря на паркинга, изключи двигателя и слезе от колата. Отиде до тротоара и погледна към игрището. Настроението му моментално се промени. За последен път беше идвал тук преди повече от петнайсет години, но мястото му беше по-познато от което и да е друго в света. Почти нищо не се беше променило и всичко беше както го помнеше. Някои от дърветата бяха пораснали и станали по-големи, а край паркинга бяха насадени и няколко нови. Но освен тези незначителни промени кварталът от детството му беше запазил облика си.
Гледката, мирисът, времето — всичко това му навя спомени. Някои от тях бяха приятни, други — не. Тук си беше счупил ръката на седем години. Тогава изтича вкъщи разплакан, но баща му набързо го скастри, че мъжете не хленчат. Той набързо го прегледа и отсече: „Ще ти мине, само си я навехнал.“ Когато малкият Мичъл се събуди посред нощ, целият плувнал в пот и с подута ръка, се намеси майка му и на господин „Ще ти мине“ беше наредено незабавно да заведе сина си в болницата. Това беше последното ходене с баща му до рентгена. На следващата година той почина от инфаркт и остави млада вдовица с две деца: Мич и по-малкия му брат Стивън.
Рап рядко се сещаше за баща си и съжаляваше, че не са могли да се опознаят по-добре. Бяха живели заедно само осем години, като от първите четири Мич нямаше никакви спомени, а последните четири си спомняше съвсем смътно. Баща му, като повечето мъже през седемдесетте години на миналия век, не се задържаше много вкъщи. Той беше юрист и работеше до късно. В събота сутрин ходеше да играе голф и неделя беше единственият му ден в седмицата, който прекарваше със семейството. Рап си спомняше, че баща му беше строг, но справедлив и честен човек. Майка му, дълбоко религиозна и оптимистично настроена жена, беше обяснила ясно на синовете си колко много е направил баща им за тях — и приживе, и след като си отиде. Тъй като имаше репутацията на добър адвокат, всичко при него вървеше по мед и масло, докато сърцето му за зла участ един ден спря да бие. Къщата им беше напълно изплатена, а баща им си беше направил доста солидна застраховка „Живот“, за да се погрижи за тях. Ипотечният заем беше изплатен навреме и останалите спестени пари отидоха за колеж. С две думи, що се отнася до парите, майка им не трябваше да се притеснява за нищо.
Мич почти никога не чу баща му да им повиши тон. Само няколко пъти, когато той или Стивън бяха правили големи пакости. Като когато Стивън едва не изгори къщата им или когато Мич извади стълбата от гаража и двамата с брат си се качиха на покрива. Тогава Мич скочи отгоре и за щастие падна в купчина листа. Брат му, който беше с година и половина по-малък, но значително по-дребен на ръст, нямаше този късмет. Бедният Стиви, както му викаха в квартала, се приземи право на тротоара и оттам го закараха в спешното отделение със счупени крака.
За тази си нелепа постъпка Мич отнесе няколко плесници отзад по главата и дори го наплескаха по задните части. Това беше единственият път, в който баща му вдигна ръка срещу него, и дори сега, след толкова години, той още изпитваше угризения. Не защото баща му го беше ударил, а защото той го беше подвел. Стивън беше оживял по чудо след раждането си. Роден пет седмици преждевременно, той прекара първите три месеца в болницата, борейки се за живота си. Що се отнася до умственото развитие, по-малкият брат на Рап беше вундеркинд. Но физическите му умения и рефлексите му куцаха. Той беше изключително дребен на ръст за възрастта си и сякаш това не стигаше да привлича всички погледи върху себе си, природата го беше дарила със светла руса, почти бяла коса. Той и Мич бяха пълни противоположности. Докато Мич имаше черна коса и смугла кожа, кожата на Стивън беше бяла и нежна и порозовяваше само след петнайсет минути стоене на слънце. Лятото Мич ходеше с шорти или плувки, а брат му беше облечен с дрехи в светли цветове. Мич се беше метнал на баща им, а Стивън — на русата им и синеока майка.