— Виж, всеки от нас е устроен различно. Някои не стават за тази работа, но аз съм роден за нея. И доколкото виждам, ти също. Може би сме били воини в предишния си живот… Не знам, но съществува едно основно правило. Не убивай деца и жени. Убивай мъже, които искат да те убият, и тогава дори ще изпитваш удовлетворение, породено от първичния инстинкт за самосъхранение.
— Ако можеше, би ли си избрал друга професия? — попита го Рап.
Майк се засмя и отговори:
— Дума да не става. Това е най-страхотната професия на света. Държавата не само, че не те осъжда, а те поощрява да ловиш и убиваш терористи. По-добре за хора като мен и теб не може да бъде.
15.
Обикновено Абел нямаше нищо против да се храни сам, но тази вечер не му се прибираше. Беше отседнал в „Балзак“ — малък луксозен хотел на две крачки от Триумфалната арка. Реши да вечеря рано в ресторанта на хотела, за да избегне навалицата. Дадоха му малка, но прилична маса. Беше се зачел в менюто, когато двойка на неговата възраст седна на няколко метра от него. Двамата си държаха ръцете и нежно си шепнеха. И дете щеше да разбере, че са влюбени. Когато пристигна основното му ястие, наблизо седна друга двойка. Те бяха малко по-млади от Абел и очевидно също бяха влюбени. Жената му напомни за неговата събеседничка с големите черни очила, с която се беше срещнал днес. Тя беше приблизително на същата възраст и със същата прическа.
Замисли се за мистериозната непозната от кафенето. Тя беше много самоуверена — нещо, което го възбуждаше повече от който и да било афродизиак. Беше разговаряла с него от позицията на силата от мига, в който той седна срещу нея. Знаеше, че я е наблюдавал. Като се сети как го бяха направили за смях, той потръпна. Тя дори беше научила името му и бог знае още какво. Цялата случка беше изпълнена с неприятни за него преживявания. По план той трябваше да е този, който преговаря от позицията на силата. Той трябваше да играе непоклатимия професионалист, който вижда всичко и не отстъпва от исканията си.
Тъй като нямаше апетит, Абел реши да се поразходи. Взе от стаята си черния шлифер и кашмирения шал, излезе от хотела и се отправи към брега на Сена. Беше доста хладно, но Абел искаше да се поосвежи. Нещо му подсказваше, че странната двойка, препоръчана му от Петров, е най-подходящата за целта, но той искаше да се увери напълно. След срещата в кафенето Абел се беше обадил от улицата на някогашния си руски началник. Няколко часа по-късно той още мислеше за разговора им.
След като си бяха разменили обичайните любезности, Абел го беше попитал:
— Ти ли им каза моето име?
— Те ми се обадиха, за да проверят дали наистина аз съм ги препоръчал — призна Петров. — Потвърдих и добавих, че спокойно могат да ти имат доверие.
— И нищо друго?
— Нищо. Защо? Какво има? Струва ми се, че си притеснен.
— Проследиха ме до срещата — призна с известно неудобство германецът.
— Друго?
— Знаеха името ми.
— Казах ти, че са добри. — Руснакът се изсмя. — Наеми ги и ще видиш. Няма да те разочароват.
Абел остана с впечатлението, че той се забавлява с неговото неудобство.
— Малко са неотстъпчиви в исканията си.
— Като един мой познат германец.
— Е, да, но аз съм работодателят.
— А те са онези, които ще рискуват кожите си. Казвам ти… наеми ги и ги остави да свършат работата.
Абел беше готов да му разкаже за непознатия мъж и как е заплашил да го парализира за цял живот, но в последния момент размисли. Петров само щеше да му се изсмее.
— Какво знаеш за жената?
— Срещна ли се с нея?
— Да.
— Ха. Чух, че била красива. Много загадъчна. Така ли е?
— Тя е доста привлекателна — съгласи се германецът, но внимаваше да не се издаде, че е заинтригуван. — Какво можеш да ми кажеш за нея?
— Избий си я от главата. Чух, че те са повече от бизнес партньори. И повярвай ми… не е добре да се захващаш с човек като него.
— Ясно. Откъде е той?
— Не знам и не ме интересува. За последен път ти казвам, поръчай задачата на тях и приключвай. — С тези думи руснакът затвори.
Абел не обичаше да го правят на глупак, но в момента, докато обикаляше из улиците на този стар град, се чувстваше именно така. Когато стигна реката, той беше решил, че най-вероятно ще наеме двойката, но ще изчака още малко. Петров вече беше стар и водката беше притъпила острия му ум. Залогът беше твърде голям, за да ги наеме, без да има право да им нарежда как да действат. Въпреки това мисълта го изкушаваше. Чакаха го още десет милиона и той щеше да си ги получи веднага щом Рап гушнеше букета. Двайсет милиона минус хонорара за убийците. Абел вече беше решил колко да им даде. Трябваше да се обмислят всички варианти, но по принцип убийството на офицер от разузнаването се оценяваше в шестцифрени числа. В случая обаче не ставаше въпрос за какъвто и да е офицер от разузнаването, а за Мич Рап — шпионинът на шпионите, човекът, който имаше отвратителния навик винаги да отвръща на удара. И те трябваше да го издебнат. Ако имаха късмет, щяха да го хванат по време на път. Ако това станеше извън територията на Щатите, щеше много да им помогне. Малцина бяха наемните убийци, склонни да работят в Америка, заради засилените мерки за сигурност и системите за разпознаване, инсталирани буквално на всяко летище, пристанище и граничен пункт. Цената щеше да е двойно по-висока, ако трябваше да се работи в Америка.