Той зави на изток и тръгна към Лувъра, като в същото време се опита да се сети за подходящи хора за контакт във Франция. Трябваше да изпрати на двамата послание, че си имат работа с професионалист, да не го разиграват и да го плашат като аматьор. За съжаление не се доверяваше достатъчно на познатите си във Франция, за да ги посвети в плана си. От друга страна, имаше неколцина унгарци, които бяха отлични в проследяването. И услугите им не бяха скъпи. Всъщност те бяха цяла фамилия на цената на един — баба и дядо, родители, деца, дори няколко вуйчовци. Щом се върнеше в хотела, щеше да им се обади и ако може, да ги задейства още утре сутринта. Щеше да изчака един ден, за да види дали жената ще се свърже с него. Ако ли не, щеше да й изпрати писмо по електронната поща, с което да поиска среща. Надяваше се да не се стига дотам. Не искаше да изглежда отчаян.
Абел се отклони от реката и тръгна към хотела. Когато излезе на Шан-з-Елизе, задуха студен вятър. Каза си, че след като напусна срещата по собствена инициатива може би все пак е запазил някакво достойнство и те ще го потърсят сами. В края на краищата ставаше дума за бизнес и той съвсем ясно се изрази, че хонорарът ще бъде доста тлъст. Когато му се обадят, ще е готов. Ще постави унгарците по местата. Те със сигурност ще направят снимки и дори може да успеят да вземат пръстови отпечатъци от чашата й от кафе, ако отново се срещнат в кафене. Унгарците щяха да я проследят и да запишат адреса, което щеше да им даде повече информация. Мъжът несъмнено също щеше да се навърта наоколо и може би щяха да засекат и него. Трябваше му само една-единствена нишка, от която да започне да разплита кълбото. Щеше да разбере всичко за тях, после да ги шокира с разкритията си и да ги накара да го зачитат като равен.
Абел се прибра в хотела освежен и с нови сили. Имаше план и се надяваше те да му се обадят и да подновят преговорите. Качи се с асансьора до апартамента си и след като свали шлифера и шала си, влезе в спалнята, за да отвори сейфа и да извади оттам електронния си секретар. Включи лампата на масата и набра четирицифрения код. Вслуша се в едва доловимия шум на ключалката и накрая отвори малката тежка вратичка. Сейфът беше празен.
Абел бръкна в сейфа и пипнешком провери вътрешността. Не намери нищо. Сигурен беше, че остави малкия портативен компютър в сейфа, преди да излезе за вечеря. Но след днешния неудачен ден той вече започваше да се съмнява и в паметта си. Може би го беше забравил в куфарчето. Обърна се към хола и тогава му се стори, че забелязва с крайчеца на окото си някакво движение в сянката. Застина на място, когато видя чифт обувки. Веднага разбра, че не са негови. Погледът му се плъзна към тъмния силует на седналия на стола мъж. Поради някаква необяснима причина първото, което му мина през ума, беше, че в стаята му е проникнал Мич Рап. За втори път днес го обземаше ужасното чувство.
— C’est ca que tu cherches? Това ли търсиш? — попита непознатият. От сянката се подаде ръка в кожена ръкавица, която държеше електронния секретар на Абел. Германецът погледна към лицето на мъжа. Очите му бяха свикнали със слабата светлина и установи, че непознатият носи нещо като маска на лицето си. Гласът обаче му се стори познат и спомените за кафето и топлия дъх във врата му отново нахлуха в главата му. Абел отговори:
— Виждам, че сте се принизили дотам, че да се занимавате с обикновени кражби.
Ръката в ръкавицата отново се появи и захвърли портативния компютър в другия край на стаята. Устройството описа идеална траектория и падна точно в средата на леглото.
— Нищо не съм откраднал. Човек с твоя занаят не би трябвало да се доверява с такава лекота на хотелските сейфове.
Абел се вслуша в говора и реши, че непознатият е американец, но не можа точно да определи.
— Имаш лошия навик да се прокрадваш зад хората… някой ден може и да ти върна услугата.