Мъжът подигравателно изсумтя.
— Това ще е доста глупаво от твоя страна.
— И защо? — Германецът беше доволен от себе си — тонът му ни най-малко не издаваше вътрешното му състояние.
— Ако аз се върна в хотелската си стая и заваря мъж, седнал в тъмното, моментално ще му пръсна главата.
Абел се беше срещал през годините с доста неприятни индивиди, но този биеше всички останали. До такава степен, че правеше на пух и прах всеки негов замисъл.
— Ами ако не си въоръжен?
— Аз винаги съм въоръжен.
— Но ако не си?
— Пак ще убия натрапника. Само дето ще ми отнеме половин секунда повече.
— И тогава според теб как би трябвало да постъпя аз? Връщам се в моя много скъп хотел и заварвам крадец в стаята си. Трябва ли да го убия?
Мъжът се изсмя:
— Не е възможно.
— Ако обичаш, кажи ми защо? — Абел скръсти ръце.
— За начало… ти нямаш пистолет, а аз имам.
— Откъде знаеш, че нямам?
— Наблюдавах те, докато вечеряше. Между другото, изглеждаше много самотен. Видях те как си облече шлифера и излезе навън. Мога да позная кога човек е въоръжен и кога не е. Ти не си.
Германецът само кимна в знак на съгласие.
— Продължавай.
— Аз съм обучен убиец, хер Абел, а ти не си. Макар и да знам, че насилието не ти е чуждо, ти не си от хората, които обичат да си цапат ръцете.
— Не бъди толкова уверен. Нещо друго, което съм пропуснал?
— Да, в интерес на истината, един очеваден оперативен детайл. Регистрирал си се под истинската си самоличност и си платил с кредитната си карта. Ако не дай си боже все пак ме убиеше… което е абсурд… щеше да се наложи да замиташ следите.
— Имам много връзки… — Абел замълча. — Как да ти казвам?
— Ще стигнем и дотам. — Мъжът прехвърли крак върху крак и постави ръце върху коляното си. — Та докъде бяхме стигнали?
Едва сега Абел забеляза, че мъжът държеше пистолет със заглушител.
— Имам много връзки. Лесно бих могъл да вдигна телефона и да се отърва от трупа ти дискретно.
Мъжът не отговори веднага.
— Предполагам, че е така, но не ми приличаш на човек, склонен да поема риск. Твърде импулсивно би било от твоя страна. Ти си от онези, които трябва да анализират всяка подробност, преди да предприемат някакво действие.
— А ти от кои си?
— Аз съм убиец. Това е моята професия и с нея си изкарвам хляба. За мен решението да убия или не идва мигновено, без да се налага да се замислям как би се отразило на живота ми.
На Абел започваше да му харесва. С лека усмивка попита:
— И какво е да водиш такъв живот, и да вземаш такива решения мигновено?
— По всички стандарти аз съм богат, но за разлика от теб не притежавам нищо. Не съм прикрепен към нищо. Ти, от друга страна, притежаваш недвижими имоти в Швейцария и Австрия. Ако ти се наложи да бягаш, имуществото ти ще бъде конфискувано… банковите ти сметки ще бъдат блокирани. Имаш прекалено много скрупули и пречки да убиеш човек, докато аз нямам никакви. Аз съм като вятъра. В един миг съм тук, в следващия ме няма.
— Взел съм известни мерки — възрази Абел.
— Не се съмнявам, но по-голямата част от състоянието ти е в трайни активи, които се водят на твоето име. Освен това си много педантичен и старателен. Никога не би се отказал с лека ръка от плодовете на дългогодишния си труд.
Абел мразеше да го поставят натясно. Отново кимна и заяви:
— Трябва да пийна нещо. — Обърна се и тръгна към съседната стая, като попита: — Ти искаш ли нещо?
Мъжът го последва.
— Не, благодаря. Никога не пия по време на работа.
Германецът отвори минибара.
— Толкова сантиментални са само американците. Ти американец ли си?
— Аз съм американец, англичанин, канадец, французин, германец, руснак… какъвто ми се налага, такъв съм.
Абел извади бутилка „Реми Мартин ВСОП“.
— Как си с немския? — Наля си от коняка в чашата, докато слушаше как непознатият поде разговор за времето на перфектен немски език с лек рейнски акцент. Взе чашата и се обърна. Всъщност сега за пръв път успя да се доближи повече до мъжа, но за съжаление не можа да види много. Главата му беше покрита с черна качулка с прорези за очите и устата. Прецени, че е висок около метър и седемдесет и пет, но не беше сигурен, тъй като непознатият отново беше седнал, този път на облегалката на канапето.
— Ами руски?
Този път мъжът се впусна в яростни критики на Ленин и Сталин. Говореше толкова бързо, че Абел едва успяваше да следи речта му. Въпреки това остана доволен, че събеседникът му също споделяше омразата към най-големите злодеи и масови убийци на миналото столетие. Абел се усмихна и вдигна чашата.
— Пия за това. — Отиде до другото канапе и седна. — Предполагам, че не би се съгласил да свалиш маската.