— Какво му е казала?
— Че възнамеряваме да прибегнем до услугите на фирмата ти за охрана на наши служители и обекти в чужбина.
— То си е така.
— И че мислим да ти възложим и някои други неща.
— Но той няма откъде да го знае.
— Подозира нещо. Ако съдя по ревизията и обажданията в Министерството на отбраната, определено не е доволен от отговора на Айрини.
— Нещастник. — Коулман стисна юмруци.
— Не се притеснявай… Ще измисля как да се оправим.
— Как?
— Още не знам, но ще измисля.
— Данъчните ще дойдат утре.
— Познавам един адвокат. — Рап се усмихна. — Истински негодник. Специалист е по тази материя. От данъчната служба са го намразили. Ще го накарам да ти се обади. Той лесно ще отклони ударите им, докато аз успея да ги отзова отгоре. През това време ти продължавай да работиш по нашия въпрос. Не искам да се бавим много. Давам ти срок още една седмица и после се захващаме здраво за работа.
Коулман кимна.
— Нещо друго?
— Да. Ако се случи и друго необичайно нещо, обади ми се веднага.
Бившият „тюлен“ отново кимна.
— Дадено.
17.
През последните два часа и нещо убиецът обикаляше из улиците на пръв поглед без определена посока. Толкова време му трябваше да подреди нещата в главата си. Той можеше да бъде изключително търпелив, когато се налагаше, а случаят в момента беше именно такъв. Най-напред трябваше да се отърве от мотоциклета. Мощният и пъргав „Дукати“ щеше да му липсва, но в Париж скутерите и моторите бяха като хубавите жени: намираха се навсякъде. Утре сутринта щеше да си вземе друг мотоциклет, а с ходенето по красиви жени отдавна беше приключил. Вече не се смяташе за французин. Познаваше Париж много добре и имаше мрежа от познати гаражи за мотоциклети и скутери, които се специализираха в обслужването на парижките подземни потайности. Там продаваха нови машини, но винаги имаха на разположение достатъчно мотори втора употреба и предпочитаха да им се плаща в брой, което го устройваше идеално. Когато се заемеше с нова поръчка, понякога сменяше мотоциклетите всеки ден и дори ги крадеше. Сред многото умения той притежаваше и такива на механик. Знаеше как само за броени часове да направи от купчина ламарина и желязо сносна машина. Можеше да поправи всичко с двигател и колела.
Той караше към Голямата арка, като завиваше по уличките, правеше кръгове, но в интерес на истината не обръщаше много внимание дали го следят или не. Щеше да стигне и дотук. Ако го бяха проследили, докато разговаряше с Абел в хотела, биха могли да поставят предавател на мотоциклета му.
Тези предаватели непрекъснато ги усъвършенстваха и ги правеха по-малки. Той не можеше непрекъснато да е в час с шпионската техника и затова трябваше да предприеме други контрамерки. Докато се движеше из града, не бързаше да се заема с първия етап. Вечерта щеше да има много време. Всичко зависеше от това какво му подсказваше неговото безпогрешно шесто чувство. Докато се движеше, мислеше повече за предложението на Абел, отколкото за евентуалните си преследвачи. Паркира близо до станцията на метрото „Виктор Юго“ в квартала „Шело“ и остави ключовете на таблото. До половин час щяха да го откраднат. Взе влака и слезе на станцията в другия край на града. Оттам изкачи стръмните стъпала догоре, пое си няколко глътки от студения нощен въздух и си запали цигара. Той беше красив и мъжествен. Беше висок метър и седемдесет и осем и тежеше осемдесет килограма. Дългата му коса беше с цвета на черното му кожено рокерско яке. Не се беше бръснал два дни и гъста четина покриваше лицето му. Притежаваше вродения талант да се слива с тълпата, което беше доста парадоксално предвид външния му вид.
Допуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка с ботуша. В същото време огледа наоколо паркираните коли и хората. Щом запамети разположението, се върна в метрото. Сега вече беше нащрек. Подземните тунели не бяха много оживени по това време и беше сравнително лесно да запомниш всички лица. Разчете времето си точно и в последната секунда се метна на тръгващия влак. Пет минути по-късно слезе на станция „Сент Амброаз“, откъдето се разходи до станция „Сен Пол“ и отново слезе под земята. И така продължи близо час. После повървя из улиците, пи бира в няколко окаяни таверни и си мислеше за това какъв обрат предстоеше в живота му. Помисли си и как ще реагира тя, когато чуе името. Доста добре си я представяше, познаваше я като петте си пръста. В полунощ реши да не отлага повече. Сигурен беше, че не са го проследили, и затова пресуши чашата и тръгна към апартамента си.