Тя беше будна и го чакаше както винаги. Зад привидното й спокойствие нервите й бяха опънати като струни. Знаеше, че той не е безразсъден, но често се движеше по ръба на острието. Двамата просто не водеха нормален живот. Тя захвърли настрани одеялото и книгата и насочи по посока на шума пистолет „Глок“ със заглушител. Беше нащрек, готова за действие, както я беше учил той. Толкова пъти бяха репетирали това движение, че й беше станало като втора природа. В този късен час трябваше вече да си е легнала или поне да е по пижама. Но тя беше с джинси и тесен черен пуловер. Две раници с най-необходимите неща стояха готови до външната врата. Те винаги трябваше да са готови да избягат.
Тя стана, приближи се и страстно го прегърна. После му прошепна на френски:
— Защо винаги ме караш да те чакам, Луи? — Отпусна глава на рамото му и въздъхна с облекчение.
Той имаше много имена, но рожденото му беше Луи-Филип Гулд. Тази част от неговия живот вече му се струваше като история от древността. Тя беше единствената, която го наричаше с истинското му име. Той нежно хвана с едната длан тила й, а с другата докосна бедрото й. И моментално започна да се възбужда. Беше спал с много жени — толкова много, че им беше изгубил броя. Но никоя от тях не можеше да се сравни с нея.
— Как мина? — прошепна тя.
Той я целуна по челото и вдъхна от аромата на току-що измитата й коса.
— Мисля, че трябва да отворим бутилка вино. — Секс щяха да правят по-късно.
Тя вдигна глава и отстъпи крачка назад.
— Толкова ли е лошо?
Убиецът сви рамене.
— Не бих казал… просто…
Тя го хвана за ръка и го поведе към малката кухня. Умееше да изслушва хората.
— Аз ще взема чашите, ти се погрижи за бутилката.
Едностайният апартамент беше обзаведен, а и те бяха предплатили наема в брой за шест месеца. Досега бяха изкарали осем дни и щяха да си тръгнат на сутринта. Вероятността да се върнат не беше голяма. По стените бяха окачени евтини картини. Освен тях имаше диван, фотьойл и цветен телевизор, който не работеше. В спалнята имаше легло, в което двамата едва се побираха, и гардероб. Кухнята не беше ремонтирана трийсет години. Това обаче не ги притесняваше особено. Бяха свикнали да живеят спартански, без особени удобства. Бяха пропътували целия свят, бяха отсядали в евтини мотели, гъмжащи от хлебарки, и в села, опустошени от войни. Горещата вода и тоалетната бяха лукс. Останалите неща бяха само подробности. Той беше на трийсет и две години, а тя — на двайсет и девет. Още бяха млади. Някой ден щяха да се разглезят и да се отдадат на удоволствията на живота. Но още не му беше дошло времето. Охолството притъпяваше първичните инстинкти, а на тях сега им беше необходима интуиция, граничеща със свръхестественото, за да изпълнят задачата.
Тя седна на дивана, а той в това време отвори бутилката червено вино. Пътеката, довела Луи до настоящата му професия, беше необичайна, но не по-различна от тази на другите му колеги. Човек не се събужда в един прекрасен ден с решението да стане наемен убиец. Баща му беше потомствен аристократ и фамилията им се славеше с влиятелните връзки и умението да лавират на политическата сцена. Гулд бяха професионални дипломати още от времето на Луи Наполеон и преврата през 1851 години. И петте поколения мъжки представители на рода бяха възпитаници на Екол Политехник — елитния технически университет на Франция, който се специализираше в подготовката на френски граждани за служба в администрацията или армията. С три дъщери и само един син, семейството беше възложило на младия Луи всичките си надежди да продължи традицията. И наистина, той сериозно възнамеряваше да тръгне по стъпките на баща си.
По-голямата част от младостта си беше прекарал зад граница, докато баща му напредваше в кариерата във френското външно министерство. Гулд старши получаваше назначения във Френска Гвиана, Ню Йорк, Лондон, Берлин и Вашингтон, където се издигна до посланик на Франция в САЩ. Животът им беше изпълнен с вълнуващи преживявани и привилегии. Луи се радваше на съдбата си, приемайки езика и културата на страната, в която семейството му пристигаше да живее. Самият той не си представяше друго професионално бъдеще освен това на дипломат от кариерата. И така беше до мига, в който разбра за изневярата и лицемерието на баща си. На седемнайсет години той зашлеви шамар на човека, когото цял живот беше почитал като свой идол. Когато разбра за похожденията на баща си, кандидатства и получи стипендия от Специалното военно училище, известно повече като Сен Сир. Това училище беше френският еквивалент на Уест Пойнт. На пръв поглед може би не беше кой знае какъв протест, но родът Гулд изпитваше омраза към френските военни. Като професионални дипломати те смятаха, че повечето, ако не и всичките, големи провали на Франция през последните две столетия са по вина на армията.