Чашата преля, когато онзи нещастник прегърна през рамо Клаудия и с чашата и цигарата в другата ръка попита Луи:
— Вярно ли е, че хомосексуализмът е много разпространен сред легионерите?
Вероятно би си премълчал, но когато тя се засмя на дебелашката шега, той не издържа. Ударът не беше много силен, но беше добре премерен. Счупи носа на нахалника, кръвта шурна и омаза цялата физиономия на дърдоркото. Всичко можеше да свърши дотук. Нямаше какво повече да каже на Клаудия. Дори само присъствието й вече го отвращаваше. Понечи да си върви, но някакъв глупак му скочи отзад. Като при повечето кръчмарски свади последвалите събития бяха непредсказуеми. Счупени ръце и пръсти, разбити и окървавени носове. Случката приключи за Луи в затвора, а за петима от приятелите на Клаудия — в травматологията. Преди да го приберат полицаите, тя му каза, че повече не иска да го вижда. Той я попита дали наистина желанието й е такова. В отговор тя се впусна в гневни тиради срещу френския Чуждестранен легион. Той я изслуша и когато тя свърши, й пожела дано някой ден да остави дребнавостта и да си даде сметка, че баща й я е обичал. Минаха години, преди пътищата им да се пресекат отново, и то не при най-добрите обстоятелства.
— Кое те кара да мислиш, че ще е последната ни поръчка? — попита тя.
— Защото възнаграждението е огромно.
Тя го погледна в очите.
— Не ме мъчи повече.
„Почакай само да чуеш името на мишената“, каза си той, а на глас изрече:
— Прекалено много се тревожиш.
— Ти обаче явно не се тревожиш достатъчно — троснато отвърна тя.
— Затова сме идеалният екип. — Той се наведе и я целуна.
Тя го отблъсна.
— Не се опитвай да ме разсееш. Защо мислиш, че ще е последната ни поръчка?
— Защото договорът е за седем милиона долара.
— Седем милиона долара — повтори тя и ахна. Клаудия обичаше свободата, която богатството даваше, но щом даваха толкова пари, задачата определено щеше да е изключително опасна.
— Впечатлява ли те сумата? — попита Луи.
— По-скоро ме плаши. И теб трябва да те плаши.
Той сви рамене.
— Просто поредната ни поръчка.
— За седем милиона долара… съмнявам се. И кого иска да убиеш?
Луи отпи от виното.
— Един американец.
— Само не ми казвай, че трябва да ходим до Съединените щати. Нали знаеш, че не обичам да работя там.
— До Америка. Те не казват „Съединените щати“, а „Америка“.
— Сега не е време да ме учиш на синтаксис, идиоми или както там ги наричаш. Отговори ми на въпроса.
— Вероятно ще се наложи да работим в Америка.
Тя затвори очи и поклати глава.
— Кой е мишената? И не ми казвай, че е президентът.
— Не, не е президентът — засмя се той.
Клаудия започваше да губи търпение.
— Името! Кажи ми името!
— Шшт… — Той понечи да сложи длан на коляното й, но тя го плесна.
— Кажи ми веднага!
— Мич Рап.
Тя примигна два пъти и бавно остави чашата. Стана и отиде до прозореца. Провери улицата, върна се и с едва доловим шепот попита:
— Защо?
— Не съм го питал защо. Не е моя работа.
Клаудия скръсти ръце.
— Мислех, че се възхищаваш на този Рап.
— Така е.
— Тогава защо се съгласи?
— Не мислиш ли, че седем милиона долара са достатъчно основателна причина?
— Стига да оживееш, за да им се радваш.
— Нямам намерение да умирам.
— Не можеш да си сигурен. Това не ти е някой банкер като онзи в Лондон, а Мич Рап. Той винаги отвръща на удара.
— Няма и да види как се прокрадвам към него.
Тя закрачи напред-назад из тесния апартамент.
— Кой иска смъртта му?
— Абел не пожела да ми каже.
— Обзалагам се, че са саудитците.
— Не ми каза.
— То и така е ясно. Абел от доста време им върши мръсната работа. — Тя издуха кичура коса от лицето си и добави: — Не съм на седмото небе от щастие, че ще работя за тях. Мич Рап е на страната на тези, в които вярвам. Както ти обичаш да казваш, той е един от добрите.
— Непрекъснато ти повтарям… остави политиката настрана. Интересно ми е все пак, че причисляваш Рап към добрите. Бих могъл да ти намеря един милиард мюсюлмани, които не са съгласни с теб.
Тя се изчерви и насочи пръст към него.
— Не започвай пак старата си песен. Ти мразиш католическата църква само заради баща ти. „Тази война на религиите датира от хиляди години и католическата църква в повечето случаи е грешала“ — имитира го тя.
— И не се отказвам от думите си.
— Ти си наивен, Луи. Също както когато аз намразих моя баща. Ние живеем тук и сега. Не преди хиляда години. Католическата църква няма нищо общо с това. Шепа тесногръди и фанатизирани идиоти се опитват да наложат своя извратен начин на живот на целия свят. А аз нямам никакво желание да им помагам.