Той искаше да я успокои, но размисли. Само щеше да я ядоса още повече.
— Съгласен съм с всичко дотук.
— Добре, значи ще откажем на германеца.
— Не бих казал.
— Нали беше съгласен с мен.
— Да, но нещата са по-сложни.
— Например? — Тя затропа с крак по пода.
— Например, че е време да се оттеглим и да си имаме дете. — Видя как само при споменаването на това тя се спря.
Триумфът му беше мимолетен. Клаудия много искаше да обсъдят този въпрос, но сега не му беше времето.
— Как ще имаме дете, като ти ще си мъртъв?
Той мина зад масата и хвана ръцете й.
— Знам, че няма да ти е лесно, но ти обещавам, че ще бъда внимателен. Дори и да ми отнеме шест месеца, ще чакам. Той няма да ме види изобщо. Германецът пък няма никаква представа кои сме. Ще очистя Рап и ще приключим.
Тя също се изкушаваше от идеята да се оттеглят завинаги, но нещо й подсказваше, че трябва да се откажат от тази поръчка и да бягат час по-скоро.
— Не знам.
— Няма нищо. Хайде да си лягаме и утре ще го обмислим. Ще преценим дали си заслужава да продължаваме да се оглеждаме, да се местим всеки месец… Представи си къща на брега на морето, пълна с деца. — Той я взе в прегръдките си. — Обещавам ти, нищо лошо няма да се случи. Ще бъда изключително предпазлив.
Тя вдигна очи към него.
— Наистина ли мислиш, че ще можеш да се откажеш от сегашния начин на живот?
Неведнъж бяха обсъждали този въпрос.
Той се усмихна и отговори с „да“, макар и да не беше много сигурен.
Тя се вгледа в очите му. Излъчваха интелект и загриженост, но Клаудия добре знаеше какъв нрав се крие зад тях. Беше го виждала да убива и се учудваше, че не е шокирана. Дори беше красиво да го гледаш как отнема чуждия живот. Той беше ловък и движенията му бяха изпълнени с лекота. Оправдаваше го, че хората, които той убиваше, са виновни за някакво престъпление или провинение срещу човечеството. Но Мич Рап беше друго нещо. Дори тя му се възхищаваше. За подобна задача нямаше оправдание. В края на краищата обаче перспективата да се оттеглят веднъж завинаги я изкушаваше да склони. Събитията следваха своя неумолим ход, независимо дали Луи го искаше или не. Животът си минаваше и беше време да приключат окончателно бизнеса с поръчковите убийства.
18.
Движението не беше натоварено, но въпреки това Рап караше бързо. Беше малко след шест сутринта и щяха да стигнат навреме, но Ана нямаше да му направи забележка да намали скоростта. Винаги когато имаше възможност, Мич с удоволствие караше Ана на работа. Половинчасовият път по свободната магистрала беше чудесен начин да прекарат известно време заедно. Освен това и двамата бяха в една посока. Мич караше бързо, като непрекъснато проверяваше огледалата. Оглеждаше лицата на подминаваните шофьори и се опитваше да определи маршрута им. Всичко това се беше превърнало в негова втора природа, затвърдено от годините, прекарани във враждебна среда.
Ана преглеждаше „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Професията й изискваше много четене. Като кореспондент от Белия дом тя трябваше да е в час с всичко, което се случваше на Пенсилвания Авеню 1600, както и да е наясно какви са плановете на опозицията на президента. Трябваше да се следят много неща, а тайната на повечето телевизионни журналисти във Вашингтон беше, че те разчитаха до голяма степен на репортерите от печата да им свършат работата. „Поуст“ и „Таймс“ бяха задължителният минимум от информация. Да прочетат и двата вестника, да обобщят написаното и да излъчат в ефира всичко, свързано със скандала, който в момента назряваше или беше избухнал в Белия дом. На теория, ако останеше време и ако успееха да интервюират някого от Белия дом, можеха да му зададат и няколко допълнителни въпроса. На практика обаче стратегията за „реагиране по дадена информация“ и ограничението във времето предполагаха в повечето случаи журналистите просто да обобщят написаното и да го повторят в ефира. И докато съпругът й караше като банков обирджия, който бяга от ченгетата, тя се опитваше да се изолира от всичко извън техния брониран семеен седан.
Изработеното по поръчка сребристо ауди А8 тежеше с около трийсет процента повече от серийния заводски модел. Допълнителното тегло се дължеше почти изцяло на бронираните панели от кевлар по вратите, пода и тавана на автомобила. Освен това аудито беше снабдено с куршумоустойчиви стъкла и гуми, които дори и пробити, позволяваха на колата да продължи да се движи. Двойният слой кевлар правеше колата по-тежка с шестстотин килограма. Седанът притежаваше достатъчно конски сили, за да компенсира допълнителната тежест. Единствената видима разлика беше в километража и разхода на гориво.