— В „Поуст“ има хубава статия за шефа ти — каза тя, без да вдига очи. — Трябва да я прочетеш.
Рап се навъси, а в същото време ускори и се премести в другата лента.
— За кого говориш?
— За Рос… новия директор на Националното разузнаване.
— Не бих го нарекъл мой шеф.
Ана хвърли око към скоростомера и устоя на желанието си да погледне на пътя пред тях. Движеха се по магистрала №50. Тя не знаеше дали ограничението в скоростта е осемдесет, деветдесет или сто и пет километра в час, но със сигурност не беше позволено да карат със сто и трийсет, колкото показваше скоростомерът. Такъв беше животът с Мич Рап. Отне й известно време, но постепенно свикна с неговите странности. Сега просто се облягаше назад, доверяваше му се и запазваше спокойствие.
— Според статията той ти е шеф — отвърна тя.
Рап не се беше замислял по този въпрос, но сигурно ако беше погледнал някоя от онези безсмислени графики, които от време на време попадаха на бюрото му, щеше да излезе, че Рос наистина му е началник.
— Той е обикновен бюрократ, скъпа. Поредният пласт бумащина на върха на обърнатата пирамида.
Тя го погледна с изумителните си зелени очи и се усмихна.
— А ти си Атлас, на чиито плещи се крепи светът. Така ли, скъпи?
Тя го погали по врата. Мич не трепна. Трябваха му много месеци да се научи да й се доверява. Като куче, което бяха били често, той мразеше да го докосват.
— Защо се държиш така? — Това беше новият му хитър подход към нея — да се прави на беззащитна жертва. — Нали сме в един екип?
Тя потри врата му.
— Така е, скъпи. Просто ми харесва да те дразня. Срещна ли се вече с него?
— С кого?
— С Рос.
Рап се държеше параноично по много обясними причини, но се стремеше да не смесва личния си живот с професионалния. Понякога обаче любопитната му женичка обичаше да размива границата между двете. Той я погледна, за да прецени дали тя знае повече, отколкото показва.
— Срещал съм се с него няколко пъти.
— И?
— Какво и?
— Какви са ти впечатленията от него?
— Не знам. — Рап неубедително сви рамене.
— Надушвам ли разногласие в йерархията? — Тя започна да си играе с една къдрица.
— По-спокойно, Лоис Лейн.
— Хайде разкажи ми — настоя тя. — Статията е написана така, че едва ли не всички го харесват — и републиканците, и демократите.
— И ти вярваш на всичко, написано във вестника?
— Докато не намеря оборващи доказателства… да. — Тя се обърна леко настрани, за да е с лице към него. — Да не би да се ядосваш, защото не дадоха новия пост на Айрини?
— Не. — Той се намръщи. — Айрини си е добре и на сегашното място. Тя държи хората далеч от мен и се грижи да получавам всичко необходимо. Освен това… тепърва ще видим до каква степен новият пост е само прах в очите.
Ана повдигна вежда.
— Айрини ще може ли да държи Рос далеч от теб?
Той се усмихна.
— Не е зле за една говореща глава. Гордея се с теб.
Минаха покрай Националната ботаническа градина и влязоха в централната част на града. Ана леко го подръпна за косата.
— Защо изобщо се омъжих за теб?
Рап продължи да следи пътя.
— Защото имаш проблем с контрола и защото обичаш предизвикателствата. Аз съм твоят връх Еверест, който искаш да покориш. — Той се усмихна и лукаво погледна жена си. — Хм, звучи ми приятно. Би ли искала да ме покориш довечера?
— Не и след тези думи.
— Скъпа, мисля, че любовта ни е страхотно нещо и когато аз изпитвам любов към теб, очаквам подобно отношение. Нали знаеш… и аз имам чувства.
— Ти си невероятен — засмя се тя. — Вярно, че не съм безгрешна, но да твърдиш, че имам проблеми с контрола, е все едно Доналд Тръмп да каже на някого, че е егоист.
— Скъпа — обърна се той към нея с по-мек тон — имай предвид, че всеки коментар, който не е положителен, е само вик за помощ. — Потупа я по коляното. — Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.
Ана беше израснала с трима братя. Извъртя се и го удари с юмрук в рамото.
Рап прихна да се смее.
— Съпружески тормоз… помощ!
Тя го удари още два пъти и се накани да го удари за четвърти път, когато си спомни, че се държеше така, когато като малка си играеше с братята си. За бога, та сега беше минала трийсетте.
— Ох… Мичъл, защо ли те оставям да ми се качваш на главата?
Той не спираше да се смее.
— Защото ме обичаш.
— Кълна се, понякога си мисля, че съм се омъжила за дете. — Тя се облегна назад и скръсти ръце.
Той продължи да се смее и сложи ръка на бедрото й.