— Извинявай, мила. — Въпреки тези думи възнамеряваше да я поизмъчва още малко. Плъзна ръката до коляното й, където тя имаше страшен гъдел, и я накара да подскочи.
Тя го плесна по ръката два пъти и после заби нокти в пръстите му. Накрая съпругът й се предаде и беше неин ред да се засмее. След десетина секунди тя се изправи и отметна косата си зад рамото.
— Ще те пипна, да знаеш.
— Убеден съм.
Тъкмо когато си отдъхна, че я е накарал да сменят темата, Ана каза:
— И не си мисли, че номерът ти е минал.
— Кой номер?
— Понеже не искаше да говорим за новия ти шеф, ти смени темата. Ще ми кажеш ли защо не го харесваш или ще трябва цял ден да звъня по телефона и да питам други хора защо според тях не го харесваш?
— Ето виждаш ли… отново започваш.
Наближаваха Белия дом.
— Намали скоростта и не сменяй темата. Знаеш, че ако не ми отговориш честно, ще запаля телефоните.
Той знаеше, че Ана говори сериозно.
— Добре, изнудвачка такава. Нямам определени впечатления от този човек. Не го познавам достатъчно добре, но има някои неща.
— Като например?
— Мисля, че създава проблеми на един мой познат. — Рап имаше предвид Коулман и неприятностите му с данъчните.
— Как така?
Той я погледна в очите.
— Ще разбера повече до края на деня… поне се надявам.
Паркираха до северозападното КПП на пресечка от Белия дом.
Тя впи смарагдовозелените си очи в неговите.
— Ще ми разказваш довечера.
— Веднага щом ме покориш.
— Може би.
Той се наведе и я целуна.
— Обичам те, скъпа.
— И аз те обичам. — Ана слезе от колата и за сбогуване му махна и му се усмихна като истинска телевизионна звезда.
Рап свали стъклото.
— Пази се.
— Непременно. Ти също. — Тя махна на униформения служител от Сикрет Сървис, застанал зад зеленикавия брониран плексиглас. Трябваше да покаже пропуска си.
Рап се загледа в стройната фигура на жена си. Тя се обърна още веднъж и му се усмихна. Той й помаха и превключи на скорост. Потегли усмихнат. Отношенията им навлизаха в по-задълбочен стадий, и честно казано, той никога не се беше чувствал по-щастлив.
19.
Абел слезе от терминала и пое горещия сух въздух. Връщаше се в кралството толкова скоро със смесени чувства и се надяваше принцът да не му отнеме повече от ден-два. Той си даваше сметка обаче, че заради деликатното естество на задачата разговорите по телефона не бяха за препоръчване.
Колкото и да не му се искаше да напуска Алпите, съзнаваше, че се налага.
Над планинското му убежище вече се спускаха есенните цветове и въздухът ставаше все по-чист. Това беше най-хубавото за него време в годината. Летните месеци бяха твърде влажни за него и физическите упражнения му костваха усилия. Сега, след като всичко беше задействано, той имаше и друга причина да тъгува по малкото алпийско селце. Намесваше се инстинктът му за самосъхранение. Усамотен в планинската си вила, можеше да разсъждава на спокойствие и да планира всички възможни развои от ситуацията, дори и ако нещо се оплеска. Така че щеше да каже възможно най-любезно на принц Мухамад, че има спешна работа и трябва да се върне в Цюрих. Ако има късмет, този социопат ще го пусне да си върви.
Принц Мухамад бен Рашид беше изпратил хората си да му помогнат да мине необезпокоявано през митническия контрол. Бяла лимузина с двама души охрана чакаше отвън. Трети човек сложи пътната му чанта в багажника, сякаш беше някакво ценно произведение на изкуството. Четвъртият мъж му отвори вратата и с жест го покани да влезе в лимузината. За миг Абел беше обзет от ужасното чувство, че го канят да присъства на собственото му погребение. Той се поколеба, но влезе в колата.
Защо не се обърна и не се качи на първия самолет обратно за Европа, той не можеше да си обясни. Не защото имаше доверие на принц Мухамад. Напротив. По-скоро беше заради трудностите, които щяха да му създадат, ако не се качеше в колата. Вероятно щяха да го изведат насила от летището. А и територията на страната криеше сериозен риск. Неща, с които беше свикнал след две десетилетия измами, преструвки, криене и убийства. Едва ли Рашид щеше да го убие, но не можеше да се изключи и тази възможност. Според преценката на Абел, а той рядко се лъжеше в хората, принцът си беше един обсебен от нарцисизъм социопат. Живееше буквално зад дебели крепостни стени, обкръжен от телохранители и от разкоша, който неговите милиарди му осигуряваха. Контактите му с истинския свят бяха силно ограничени. Кралската фамилия беше силно разделена. Едната част от членовете й гледаха към бъдещето, докато другите се бяха вкопчили в миналото и не искаха да се разделят с него. Брат заставаше срещу брата и за съжаление кръвопролитието нямаше да бъде избегнато.