Отново се обърна към принца.
— Може да стане, но няма да е евтино.
— Колко?
Истината беше, че не е сигурен дали може да стане, но Рашид нямаше да остане доволен от този отговор. Абел нямаше представа кой е убиецът. Освен това го беше предупредил, че ще го убие, ако Абел се опита да разбере самоличността му. Може би Петров знаеше повече за странната двойка. Може би щеше да подкупи стария комунист и да му развърже езика. Пресметна набързо какво ще му струва и отговори:
— Пет милиона… може би и повече.
Рашид го погледна, лицето му беше безизразно като на играч на покер. За разлика от Абдула, който беше готов на всичко, за да отмъсти за смъртта на сина си, Рашид нямаше намерение да отвори ей така хазната си и да му даде купчина пари.
— За глупак ли ме смяташ?
— Не.
— Пет милиона е прекалено много.
— С цялото ми уважение, принц Мухамад, дори може и да не стигнат, ако ми се наложи да наема малка армия, която да се заеме с този човек. Освен това ще трябва да подкупя много чиновници, за да ми дадат информация за неговото местонахождение. Пет милиона е минимумът.
Рашид дълго мълча. Очите му останаха приковани към германеца. Абел също не се предаваше. Не гледаше принца в очите, което само щеше да провокира саудитеца, а седеше със затворена уста — правило номер едно при пазаренето.
След като мина цяла минута, Рашид отстъпи:
— Добре, но нито пени повече.
— Ще направя всичко по силите си — отвърна Абел.
— Разбира се. Ти винаги се стараеш.
— Предполагам, че ще искате да се захвана веднага.
— Да. С моя самолет ще заминем където поискаш.
Абел помисли за секунда и отвърна:
— В Москва.
Принцът се усмихна цинично.
— Значи продължаваш да работиш със старите си приятели, руснаците? Хубаво. Те са като проститутките — биха сторили всичко за пари.
Абел реши да не коментира. Запита се обаче дали принц Мухамад знае какво е отношението на руснаците към саудитците. Изкуши се да му каже, но размисли. В края на краищата, не искаше да свърши на дъното на басейна. Изправи се и се поклони.
— Благодаря за вашето гостоприемство, принц Мухамад. Ще ви информирам за всичко.
— Ще наредя да качат парите ти на самолета. Никакви електронни трансфери повече.
— Както пожелаете.
Един от многобройната прислуга сякаш изникна изневиделица и направи жест на Абел да го последва. Щом двамата се отдалечиха достатъчно, мрачен мъж, облечен в бяла роба, със скръстени ръце, излезе иззад завесата и се приближи до принц Мухамад.
— Какво мислиш? — попита принцът.
Мъжът се озъби и отвърна:
— Не му вярвам. Никога не съм му вярвал.
Принцът се усмихна. Полковник Науаф Таиб беше служил на Мухамад, когато той още беше министър на вътрешните работи. Таиб работеше в саудитското разузнаване и беше един от най-доверените офицери на принца. Беше изключително добър и не се боеше да прибягва до сила, за да постига резултати.
— Какво да правя с него? — попита Мухамад.
— Мисля, че е най-добре да ме оставите аз да се заема с него.
Принцът кимна. Очакваше този отговор.
— Дръж го дискретно под око. Когато му дойде времето, знаеш какво ще предприемеш.
20.
Рап спря в подземния паркинг, под сградата на старата щабквартира в Ленгли, и паркира до бронирания линкълн таункар на Кенеди. Местата в този сравнително малък подземен паркинг бяха високо ценени. Един от бюрократите в Центъра за борба с тероризма му го беше казал преди няколко години. Оказа се, че някакъв новоназначен директор в Научно-техническия отдел беше бесен, задето Рап използвал неговото място за паркиране. На Рап не му пукаше — било за мястото, било за разстроения бюрократ. Държеше обаче на отделния асансьор, с който заобикаляше главното фоайе и хората, желаещи да си побъбрят с него. Това беше едно от първите неща, които му направиха впечатление, когато от оперативната работа се премести тук. В щабквартирата хората работеха с друго темпо. Имаха много време за празни приказки, за срещи, за сърфиране из Интернет. Тъй като си беше вълк-единак, Мич се отнасяше с неудоволствие към всякакви форми на социализация и общуване. Той се стремеше да прекарва колкото се може по-малко време в щабквартирата и когато идваше тук, полагаше усилия да избягва всякакви разговори.
Асансьорът, който свързваше директно подземния паркинг с кабинета на директора, му помагаше значително за това. Асансьорът не спираше на междинните етажи — отиваше направо на седмия. Рап се качи в него и тръгна нагоре. Погледна към малката камера, монтирана в ъгъла. Вдигна дясната си ръка пред лицето. Точно преди асансьорът да спре, Мич направи крачка настрани и стисна дръжката на пистолета в раменния му кобур. Вратите се отвориха и той се изправи лице в лице с подобие на негов двойник, но с петнайсет години по-възрастен. Мъжът също като него беше стиснал дръжката на пистолета в раменния си кобур. Името му беше Винс Делгадо. Той беше началник на личната охрана на Кенеди и двамата с Рап много обичаха да се шегуват.