— Ще трябва да тръгвам за сутрешното съвещание в ЦБТ.
Кенеди изненадано го погледна.
— Тази новина не те ли тревожи?
Мич сви рамене.
— Айрини, винаги ще се намери някой луд, който да иска да ме убие. Не чувам нищо ново.
Кенеди кимна.
— Само ми обещай, че ще внимаваш.
— Аз винаги внимавам. Винаги.
— И ми обещай, че щом забележиш нещо подозрително, ще поискаш охрана.
Рап стана и закопча сакото си.
— Непременно. — Тръгна към вратата, но се сети нещо и се спря. — Айрини, ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Ще съм ти признателен, ако кажеш на момчетата от Сикрет Сървис да наглеждат Ана. Особено когато влиза и излиза от Белия дом.
Тя вече беше решила да го стори.
— Ще кажа на Джак Уорч още сега.
— Благодаря ти.
След като излезе от кабинета, умът му веднага запрепуска… сякаш беше по време на акция. Щеше да е по-спокоен, когато се преместеха в новата къща. Тя щеше да е по-сигурна и от Форт Нокс. Ненормалниците можеха да го щурмуват и освен ако не носеха със себе си много експлозив, невъзможно беше да проникнат вътре. А ако проникнеха… той им беше приготвил интересни изненади.
21.
Той не положи почти никакви усилия, за да я уговори да приемат поръчката. Знаеше, че подобни опити няма да доведат до нищо, а само ще я амбицират повече. В онази нощ просто замълча и я остави да премисли. Правиха любов и за миг забравиха за убийствата и за Мич Рап. Когато свършиха, никой не спомена за германеца, за Рап или за когото и да било друг. Просто заспаха прегърнати. На сутринта седнаха на кафе и пресни плодове, като отново не споменаха нищо. Четоха вестник, пушиха цигари. Той си даде ясна сметка за положението: Клаудия не си играеше игри, а искаше той да направи първия ход. Просто обмисляше нещата много внимателно.
Такава си беше тя, Клаудия Морел. Тя беше генералът, маршалът, тактикът. Луи беше добър в лова и убиването. Той беше надарен с безпогрешен инстинкт и знаеше кога да притисне противника и кога да се оттегли. Имаше представа за цялостната картина, но като цяло смяташе себе си за непобедим супермен. Силата на Клаудия беше в детайлите. Тя по-добре анализираше риска, докато Луи смяташе, че всякакви пречки могат да се преодолеят с необходимите умения и решителност. Тя знаеше кога да се откаже, докато понякога той биваше изкушен от предизвикателството. Преди да научи името на мишената, дяволът в него се надяваше германецът да му поръча да убие американския президент. Той не изпитваше никакви чувства към президента, добри или лоши. Просто предизвикателството за него беше голямо — начин да изпробва уменията си, нещо, за което щеше да се говори стотици години по-късно. Да убиеш най-охранявания човек в света и да се измъкнеш невредим, щеше да е най-изключителното изпитание, за което си мечтаеше. Мечтаеше си, като наближи краят на живота му, да се изповяда в църквата. Да разкаже подробности, които само той е знаел. Може би дори да разкаже къде е скрил пушката. Това беше единственият начин да убиеш толкова силно охраняван човек. Пушка с оптически мерник или бомба. Но бомбите бяха грубо оръжие и от тях загиваха много невинни хора. Бомбите бяха по-лесният начин, но не подхождаха на един талантлив ликвидатор.
Рап обаче беше съвсем друго нещо. Въпреки тревогите на Клаудия Луи знаеше, че има огромно предимство — изненадата беше на негова страна. Знаеше и че ако си разменяха ролите, той най-вероятно не би имал никакви шансове срещу човек с квалификацията и способностите на Рап. Всички неудобства, че ще трябва да работи в задния двор на Рап, се компенсираха от обстоятелството, че Луи беше учил в Щатите, докато баща му беше посланик. Американският му английски беше перфектен. Въпреки резервите на Клаудия той беше оптимист за изпълнението на тази поръчка и впоследствие за оттеглянето им от бизнеса. Е, що се отнасяше до оттеглянето, той не беше много сигурен, но не го беше споделил с нея.
След като изпи две чаши кафе, тя затвори вестника.
— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита.
— Цяла сутрин те чакам.
— Германецът работи със саудитците. Там са му връзките. Не обичам саудитците, но идеята за нашето „пенсиониране“ ми харесва. — Замълча и го погледна много сериозно. — Но не съм сигурна, че и на теб също.
— Не е вярно.
— Какво ще направиш? Ще лежиш на слънцето всеки ден и ще пиеш бира… — Поклати глава. — Не те виждам.
— Клаудия, ние ще сме много богати. Ще правя каквото си поискам.
Тя го изгледа скептично.
— Искам сериозно да се замислиш върху това. Искам деца и искам да загърбим целия си досегашен живот. — Посочи с ръце към мръсните стени на апартамента. — Никакви поръчки повече, никакво местене. Искам да се спрем на едно място.