— Аз също. — Луи съзнаваше, че важното в случая е да се съгласява с всичко. Подобно на алкохолик той също искаше да спре. Ползата беше голяма и не можеше да се отрече, но той не знаеше дали ще може да издържи, без да ловува.
Неговият отговор и нейната нужда да повярва във възможността за различен живот бяха достатъчни.
— Ето какво ще направим — продължи Клаудия. — Не вярвам на германеца. Той би ни светил маслото, без да му мигне окото. А когато опре до пари, той е ненадминат мошеник. Знаем, че действа от името на саудитците. Моето предположение е, че работи не за правителството, а за частно лице или група. И в двата случая — вдигна рамене — клиентите имат дълбоки джобове.
— Съгласен съм.
— Тогава ще се обадя на хер Абел и ще му кажа, че хонорарът ни е десет милиона.
Луи не обичаше да променя условията на сделките.
— Но аз вече му казах седем.
— Знам, но саудитците не разсъждават рационално, когато става дума за пари. Те са импулсивни. Щом са готови да платят седем, ще се съгласят и на десет… Повярвай ми.
— Тогава защо не поискаме направо петнайсет?
— Прекалено голяма е разликата. — Тя го потупа по ръката. — Ти си добър, скъпи, но не чак толкова. Ако поискаме петнайсет милиона, Абел ще си намери някой друг.
— Добре тогава, десет да са. А ако откажат?
— Няма.
Тя беше права. Докато Луи седеше и я наблюдаваше, Клаудия включи телефона си и се обади на Абел. Разговорът не тръгна гладко. Дори Луи чу виковете на германеца в мобилния телефон. Бяха сключили сделка и договорената сума беше седем милиона. Абел каза, че ще си потърси друг човек, а Клаудия му пожела късмет и затвори, след което си изключи телефона. Петнайсет минути по-късно отново включи телефона и имаше три съобщения от германеца. Тя ги прослуша и чу как Абел е преговарял сам със себе си. Първото съобщение беше за осем милиона, във второто вече се говореше за девет и накрая с третото германецът се съгласяваше с десет, но нито долар повече. Клаудия му се обади и му каза, че ще му изпрати по електронната поща инструкции за превеждането на парите. Щом получат депозит от пет милиона, ще започнат да действат по въпроса.
До средата на същия ден те получиха потвърждение и от петте банки, които Клаудия беше посочила, за преведени един милион долара. Което общо правеше пет милиона. Германецът, изглежда, нямаше търпение работата да се свърши и те бяха готови да услужат. Да остават в Париж обаче, след като и Абел беше тук, не беше добра идея. Германецът беше твърде хлъзгав и не можеше да му се има доверие. А ако от някоя разузнавателна служба го следяха, лесно щяха да стигнат и до Луи и Клаудия. Затова първата им работа беше да прочистят, разглобят и изхвърлят мобилните си телефони. След като се отърваха от апаратите, събраха оскъдните си вещи и напуснаха наетия апартамент с намерението никога повече да не се връщат. Клаудия се обади на хазяйката от уличен телефон и й каза, че се налага да заминат по семейни причини и че няма да ползват повече жилището. Ако имаше късмет, жената щеше да намери нови наематели до една седмица.
Взеха метрото, кръстосаха целия град неколкократно и не слязоха в Монмартър, където се бяха срещнали с германеца предишния ден. Шест пресечки северно от знаменитата римско-византийска базилика „Сакре Кьор“ двамата се разделиха. Клаудия влезе в малко кафене, а Луи започна обхождането си. След десет минути ходене по тесните улици и след като проведе един телефонен разговор, той сметна, че ще е безопасно да отидат в другия апартамент. Двустайното жилище се намираше на последния пети етаж на постройка в стил бел епок. Лу го беше купил преди три години от името на офшорна корпорация. Той избра стълбите пред асансьора и заизкачва стъпалата по две наведнъж.
Щом влезе в апартамента, изключи алармата и отиде направо в кухнята. Хвана хладилника с двете ръце и го отмести от стената. На стената имаше голяма бяла плоча, под която имаше замазка. Луи удари с юмрук точно на правилното място и замазката се пропука с няколко сантиметра отляво. Той сграбчи ъгъла и отвори тайната врата. Вътре имаше три рафта, дълбоки по половин метър. На всеки от тях лежеше по една черна спортна чанта. Взе тази от най-горния рафт, затвори вратата и премести обратно хладилника към стената. На чантата беше изобразено логото на „Пежо“, френската фирма производител на автомобили.
Умът на Гулд беше идеално пригоден за нарушаване на правила, без да го хванат. За пръв път го забеляза още през детството си. Той имаше приятел, който сякаш като магнит си навличаше всички неприятности и вкъщи, и в училище. Колкото и пъти да му казваха, че не бива да прави еди-какво си, той продължаваше да го прави. Колкото и сурово да беше наказанието, продължаваше да се инати. Но приятеля му не обръщаше внимание на обстановката около него. За разлика от Гулд, който винаги знаеше какво става около него. Още като малко дете инстинктивно разбра, че първо трябва да разбереш правилата, за да откриеш начин как да ги нарушаваш.