Барът веднага се забелязваше. „Хоук енд Дав“ беше институция на Капитолийския хълм. Той беше идвал тук три пъти като колежанин преди много, много години. Влезе през тесния вход и огледа салона. Заведението беше пропито с дух на старинност, какъвто можеше да се придобие само с много разлята бира, пържени храни и кълба цигарен дим. Тухленият под беше изкъртен на места и неравен. Някога белият цимент беше станал черен като асфалт. Беше истински бар, а не някаква си верига за хамбургери, в която служителите носят крещящи цветни облекла.
До три часа оставаха няколко минути и заведението беше почти празно. В другия край на бара Рап откри неговия човек. Той се набиваше на очи със смешната си прическа и големите уши. Рап не се изненада, че той беше седнал с гръб към вратата. Тръгна из стария дървен бар и кимна на бармана, който се беше вторачил в него.
Сенаторът седеше на последното високо столче и четеше книга. Мич се спря и силно ритна столчето.
Сенатор Хартсбърг се вкопчи в барплота, за да се задържи, и се обърна назад с гняв в очите и пържен картоф, увиснал от устата му.
— Какво ти става, по дяволите? Инфаркт ли искаш да получа заради теб?
„Идеята не е лоша“ — каза си Рап.
— Трябва да поговорим.
Постоянно намръщеното лице на Хартсбърг стана още по-мрачно.
— Обади се в кабинета ми и си уговори час със секретарката ми. — Отново му обърна гръб.
На Мич му хрумна да перне мъжа по голямото му ухо, но размисли.
— Няма да стане, искам да говорим сега.
Търпението не беше сред достойнствата му. Затова беше прекосил целия град. Кенеди не желаеше да кръстоса шпага с новия си шеф и Рап предчувстваше, че ако не разкараха веднага данъчните от Коулман, те може би щяха да му правят компания поне една година. Време беше сега той да поиска услуга от новия си партньор.
Барманът се приближи.
— Всичко наред ли е, Карл?
Преди Хартсбърг да отговори, Рап го изпревари:
— Аз искам бира.
Барманът погледна въпросително към сенатора, той промърмори нещо и отново се зачете в книгата.
— Да е „Гинес“, ако обичате — добави Рап с усмивка.
Барманът се поколеба за секунда, но накрая отиде да налее бирата. Рап надникна над рамото на Хартсбърг и попита:
— Какво четеш?
Той прочете заглавието. „1984“ от Джордж Оруел. Странно.
— Впечатлен съм.
— Недей. Чета я отново, за да разбера как мислят хората като теб.
Рап се засмя:
— Е, тогава прочети и „Животинската ферма“, за да разбереш как мислят хората като теб.
Сенаторът затвори книгата.
— Би ли ме оставил на мира. Аз съм дошъл тук, за да ям, да пия и да бъда сам. Ако искаш да говориш, обади се в кабинета ми.
Мич хвана съседното столче.
— По-кротко, Карл. — Каза си, че щом барманът може да се обръща към сенатора на малко име, тогава и той може. — Повярвай ми… не би искал да звъня в кабинета ти.
Извади електронния си секретар, натисна няколко бутона и го постави на бара.
Устройството, изглежда, привлече вниманието на сенатора. Хартсбърг избута настрани чинията си и попита:
— Защо дойде тук? Наистина не искам да ме виждат с теб на публични места. И как изобщо ме откри?
Рап наведе глава.
— Занасяш ли ме?
Нямаше намерение да му разкрива, че Ана го е открила тук. По-добре да го остави да си мисли, че е задействал значителни ресурси от ЦРУ, за да го намери.
Хартсбърг отпи от чашата си и погледна към монтирания на стената телевизор. Рап не беше очаквал, че ще се чувства толкова неудобно при срещата им.
— Сенаторе, ти искаше да проведем среща на четири очи, а не аз. Ти предложи споразумението. Ако искаш да се оттеглиш, ще си тръгна още сега. И повярвай ми, ще бъда много доволен, ако никога не те зърна отново.
Настъпи неловко мълчание и Хартсбърг отговори:
— Само моля те, не тук. Не ме притеснявай тук. Това е мястото, където идвам да се разтоваря от всичко.
В тона му имаше някаква странна меланхолия.
— Добре — кимна Рап.
Барманът се появи с бирата.
— Пишете я на сметката му — каза Рап, но бръкна за портфейла си. — Само се шегувам. — Извади двайсетачка и я остави на бара. — Оправете цялата сметка и донесете на сенатора още едно.
Хартсбърг кимна в знак на съгласие и барманът отново се отдалечи. След като погледна за миг към книгата, той попита:
— Какво толкова важно има?
Рап отпи от бирата си и отвърна на въпроса с въпрос:
— Каза ли на някого за новото ни споразумение?
— Да не си си изгубил ума?