Рап паркира на половин пресечка от Белия дом. Стигна пеша до сградата и влезе през главния вход, където показа удостоверението си на униформен служител от Сикрет Сървис. Каза, че иска да разговаря с агент Травис Смол, и отиде във фоайето да почака. Застана до голямо растение в саксия, с гръб към стената, надявайки се да не се набива на очи. Искаше да си го върне за миналата седмица.
Не му се наложи да чака дълго. Травис Смол изглеждаше внушително, като футболен играч от „Вашингтонските магьосници“. Рап харесваше отбора повече, когато се казваше „Куршумите“. По-честно беше. И по-представително за града с най-много убийства в Америка.
Смол беше висок почти два метра и тежеше поне сто и трийсет килограма. Сигурно навремето беше играл футбол, баскетбол, а може би и двете. Коленете му без съмнение бяха претърпели сериозни травми. Имаше черна къса коса и тъмна кожа. Рап предположи, че е на около четирийсет години. Агентът огледа фоайето, докато приближаваше. За да се изправиш срещу здравеняк като този, трябваше да си много смел или луд. Смол беше от хората, каквито предпочитаха в Сикрет Сървис. Обгради президента с половин дузина като него, и той ще е в пълна безопасност.
Едрият агент се приближи и протегна ръка.
— Мич… аз съм Травис Смол. За мен е чест да се запознаем.
Рап се здрависа. Дланта му буквално потъна в лапата на Смол.
— За мен също, Травис.
— Не, говоря сериозно. — Смол се усмихна и показа идеални бели зъби. — Бях в охраната на президента, когато нападнаха Белия дом. Бях във вечерната смяна и затова не участвах непосредствено в събитията.
Смол говореше за терористичната атака срещу Белия дом. Тогава президентът вероятно щеше да умре, ако не беше Рап.
— Съжалявам за случилото се. Сигурно си изгубил някои от най-близките си приятели.
— Да. — Агентът замълча за миг. — Но щях да загубя повече приятели, ако ти не беше жертвал живота си.
Мич не си падаше много по приказките, затова само кимна няколко пъти и се огледа. Приличаше на джудже в сравнение с този великан.
— И как ти се струва работата с Рос?
Смол го изгледа и внимателно подбра думите си:
— Стремя се да не изказвам мнението си за хората, които трябва да охранявам.
Рап се ухили.
— Глупости.
Агентът премести тежестта си от единия крак на другия.
— Може би е малко труден за обслужване.
— Бас държа. Не ми прилича на човек, който би се държал добре с помощниците си.
— Не… не е точно така. Той се държи любезно. Помни имената ни. Пита ни за децата и такива неща, но е политик. — Това беше разговор между един въоръжен мъж с друг въоръжен мъж. Дори на моменти се разбираха и само с погледи.
— Задава въпроси, но не се вслушва в отговорите.
— Да, вечно е в движение. Той се занимава с по-големи и важни държавни дела. Според мен той е бивш сенатор, който иска да стане президент. Сенаторите рядко стават президенти. Пътят към Овалния кабинет минава през губернаторския или вицепрезидентския пост. Рос е знаел, че трябва или да се кандидатира за губернатор на щата Ню Джърси, или да влезе в президентския кабинет и оттам да продължи с амбициите си за вицепрезидентското кресло. Сенаторите не са склонни да се връщат у дома и да се кандидатират за губернатори. Свързано е с повече работа и с национална неизвестност… Освен ако щатът не е Ню Йорк или Калифорния. Но определено не и Ню Джърси. Затова приема назначението от президента и преди да е изкарал и една година на поста, ще гледа да се премести в Държавния департамент или Министерството на отбраната. Автобиографията му дотогава ще е впечатляваща и от неговата партия лесно ще го номинират за кандидат за вицепрезидент. Мамка му… дори може да се кандидатира направо за президент.
Казаното имаше смисъл.
— Ами нисичкият, дето работи за него?
— Джонатан Гордън.
— Да, същият.
— Той е особен случай. Рос има малко сприхав характер, но гледа да не го показва много. Просто избухва пред Гордън и стоварва гнева си върху него. С това свършва всичко. Гордън е свикнал да го търпи и от време на време може да му каже, че това или онова не е много добра идея.
— Значи Рос е сприхав?
Смол кимна.
— Много. Но никога не се изпуска пред хората. Винаги е зад затворени врати.
— Къде е той сега?
— Горе в кабинета си с Гордън.
— Добре, да вървим тогава.
Двамата прекосиха фоайето. Смол му направи знак първо да мине през металния детектор. И при двамата се задейства алармата, но те не й обърнаха внимание. Качиха се в асансьора и тръгнаха нагоре.