25.
На Гулд му трябваше почти цял ден да стигне с колата от Монреал дотук. Пресичането на границата беше детска игра. Той си облече костюм. Купи си голяма порцеланова чаша, като онези, които се продават на всяка бензиностанция в Северна Америка, и наля в нея слабо кафе. Сложи куфара си на предната седалка на взетия под наем форд, а отзад окачи калъфа с дрехи. Щеше да мине за поредния търговски представител, тръгнал на път. Така разчете времето, че да мине границата сутринта, в час пик. И в двете посоки се бяха образували колони от чакащи коли. Митническата служителка изобщо не го попита къде отива. Тя отвори канадския му паспорт, удари печат и му го върна. Ако го беше попитала, щеше да й каже, че отива в Бостън и ще се върна в петък. Но тя имаше да обслужва цяла колона с коли, Гулд приличаше на поредния спокоен и отегчен от работата си бизнесмен.
Пътуването му отне дванайсет часа, заедно с няколкото кратки почивки. Тръгна по шосе №87, което продължаваше на юг и минаваше през Ню Йорк. Гледката беше красива. Пътят описваше линия по брега на езерото Чамплейн. Когато живееше в Щатите, Гулд пътуваше много. През една от летните ваканции заедно със съучениците си ходи в Джорджия и Тексас, до планината Ръшмор и националния парк „Йелоустоун“. Беше пътувал от Ванкувър до Сан Диего и от Портланд, щата Мейн до Флорида Кийс. Онова, което го изумяваше в Америка, бяха нейната територия и безкрайният и променлив пейзаж.
Всяка част от страната се различаваше от останалите и всяка беше красива по свой начин. Което се отнасяше за тази част от Северен Ню Йорк.
Продължи по междущатското шосе чак до Олбъни и там зареди с бензин, хапна и пи вода. Плати за всичко в брой. Наемът на колата беше платен с кредитната му карта на името на Питър Смит. Гулд беше Питър Смит. Поне беше за банковия чиновник в Монреал, който му беше открил сметката преди повече от година. Беше отишъл в банката и беше открил фирмена сметка, на която преведе пет хиляди долара. На мястото на адреса на фирмата посочи номер на пощенска кутия. Доста обичайна практика. Чиновникът веднага предложи да му издаде дебитна и кредитна карта. Гулд ги получи след по-малко от седмица. Парите от кредитната карта се теглеха автоматично от банковата му сметка. Картите пасваха идеално на паспорта и шофьорската книжка, които беше подправил с помощта на свой стар приятел от Легиона. Не беше използвал нито една от картите и не смяташе да ги използва.
От Олбъни се насочи по шосе №88 към Бингамтън, Ню Йорк. Тази част от пътуването не беше така приятна, но пътят беше в добро състояние и колите се движеха със средна скорост сто и трийсет километра в час. Гулд се стремеше да кара в средата на колоните, никога начело или в края. Следваше потоците и гледаше да се движи в дясната лента. След Бингамтън зави на юг и влезе в щата Пенсилвания. Не си спомняше дали Пенсилвания беше на републиканците или на демократите, но знаеше, че тук ловът е популярен. Търсеше подходящо място и го намери в покрайнините на Скрантън.
Спря на огромния паркинг и влезе в също толкова внушителната сграда. Търговският център беше като Мека за ловците, рибарите и туристите. На входа го посрещна голяма препарирана мечка-гризли, с вдигната предна лапа и извадени нокти, готова да се нахвърли. Впечатляващият хищник го накара да се замисли за Мич Рап. Как ли бяха убили звяра? Вероятно с изстрел с пушка от прилично разстояние. Твърде рисковано би било да се приближат до животно като това. Мечките-гризли имаха изключително развито обоняние и слух и бяха изумително пъргави и бързи за размера си. За да повалиш подобно чудовище, беше нужен куршум с голяма поразяваща сила. Ако не го удариш в мозъка или гръбначния стълб, то ще продължи да върви към теб. Дори и да го улучиш в сърцето, може да продължи да живее още няколко секунди. Тези няколко секунди щяха да са му достатъчни да ти откъсне главата с една от големите лапи. Какъв срам е да убиеш мечка като тази, без дори да й дадеш възможност да се отбранява.
Дали трябваше да даде на Мич Рап такава възможност, или беше по-добре да го простреля в главата с далекобойна пушка, както несъмнено беше направил ловецът на тази мечка? Не можеше да прецени в момента. Част от него искаше да види кой е по-добрият. Да се приближи до жертвата си, за да докаже, че е по-добрият. Но това беше гласът на неговото его, не биваше да му се подчинява. Рап беше като тази гризли. Човек трябваше да е напълно побъркан, за да се изправи срещу него.