Вторият проблем беше Кенеди. Когато разбереше за неговата постъпка, нямаше да остане доволна. Щеше да й каже, но отлагаше цял ден. Оправдаваше се пред себе си, че моментът не е подходящ. Истината беше, че просто не му стискаше да й каже. Тя обаче беше човекът, който щеше да работи с Рос всеки ден. Утре сутринта щеше да й признае.
Тъкмо се канеше да се обади на жена си, когато тя влезе в ресторанта. Веднага настъпи лека суматоха и мъжете, насядали на бара, като един извърнаха глави към нея. Неколцина дори се опитаха да я заговорят. Рап изруга тихо по адрес на натрапниците. Репортерите — особено телевизионните, бяха звездите във Вашингтон.
„Да, всички мъже обръщат след нея глави“ — каза си. Ана Райли беше лъчезарна жена. Усмивката й можеше да огрее стаята и да ти оправи настроението на мига. Държеше се уверено, като човек, който знае какво иска от живота.
Ана се ръкува с няколко души, докато бързо и любезно си проправяше път в тълпата. Умееше да го прави. Пускаше пленителната си усмивка, отмяташе коса назад и се смееше, но през цялото време запазваше контрол. Никога не ги оставяше да я увлекат в дълъг разговор. Продължи да се усмихва и да кима, но накрая посочи часовника си и съпруга си на масата в ъгъла на ресторанта.
— Съжалявам — извини се тя, когато стигна до масата. — Тъкмо си тръгвах, когато ми се обади Сам. — Сам беше продуцентката им в Ню Йорк. — Искаше да обсъдим отново утрешния пряк репортаж за новините и като се разприказва, не можах да я спра. — Тя имитира приказливата продуцентка.
Рап стана и я целуна по бузата. Гневът му вече се беше поуталожил, но не можеше да остави случилото се без никакви последици.
— Благодаря, че се обади да ми кажеш, че ще закъснееш.
— Да, знам, не ти се обадих. Но когато свърших със Сам, ме потърси Лиз и аз направо си взех нещата, и си тръгнах.
Лиз О’Рурк беше най-добрата приятелка на Ана. Рап взе сакото й и го закачи на закачалката. Ана седна навътре и той се настани до нея, от същата страна на масата. Помисли си дали да не отбележи, че е могла да се обади на Сам и по-късно, от мобилния, но тогава щяха да се скарат. Щеше да му отговори, че той е последният, който трябва да се оплаква от нея, след всичките безсънни нощи, които беше прекарала тя, без да знае дали е жив или мъртъв.
— Е, ще ми кажеш ли какво става? — попита го.
— Тоест? — Не разбираше за какво говори тя.
— Ами, като си тръгвах, Джак Уорч ме придружи до колата. — Тя го погледна с безмилостните си зелени очи.
— Един от нашите съюзници се обади на Айрини. Някакъв побъркан уахабит е изпаднал в истерия и е заявил, че ще ме убие.
Рап го подхвърли небрежно, все едно й съобщаваше, че вкъщи е свършило любимото й шардоне.
— Чудно. — Тя се облегна назад и скръсти ръце.
Сервитьорът дойде с чашата вино, която Рап вече й беше поръчал. Веднага щом се отдалечи, Ана продължи:
— Явно доста си притеснен, щом си се обадил на Джак.
Рап се замисли. Не искаше да я тревожи, но в същото време искаше да извлече известна полза от ситуацията.
— Притеснен съм не повече от обикновено. Днес трябваше да говоря за друго с Джак и му споменах за обаждането. Той предложи помощта си и си казах защо да не приема.
Тя впи в него репортерския си поглед; опитваше се да прецени доколко е искрен.
— Скъпа, сериозно ти говоря. Не се тревожи за нищо, но искам да си по-предпазлива и да си нащрек.
— Уместна забележка — отвърна тя.
После разговорът им премина към по-баналната тема как е минал денят им. Рап не спомена за срещата си с Рос. Тя си поръча морски костур, а той — котлет. Мич мина към червено вино, а Ана цяла вечер изкара с чаша шардоне. Ястията бяха великолепни. Тя почти си изяде рибата, а той се справи с половината от сочния котлет. Другата половина помоли да му я сложат в кутия за Шърли, любимото им куче. Сервитьорът донесе менюто с десертите и за изненада на Рап Ана се зачете в него. Тя никога не ядеше десерт. След като сервитьорът се отдалечи от масата им, той отбеляза този факт и тя се престори на засрамена. Той реши да смени темата и попита какво правят техните приятели О’Рурк. Ана грейна от щастие, докато му разказваше колко сладък бил техният син и неин кръщелник, малкият Гейбриъл Сиймъс О’Рурк.
— Днес обядвах с Лиз и скъпоценния Гейб. — Тя затвори очи и блажено въздъхна. — Толкова беше сладък, че щях го изям.
Рап се усмихна. Лиз О’Рурк и Ана бяха завършили заедно журналистика в Мичиганския университет. Бяха приятелки от години. Чуваха се по телефона поне веднъж всеки ден, а когато се виждаха, се кискаха като ученички. Ана не пропускаше възможност да зърне малкия Гейб и да му се порадва. Като наблюдаваше жена си, той виждаше, че майчинският инстинкт силно е заговорил у нея. Беше я попитал дали е дошъл моментът, на което тя без колебание му беше отговорила: „Още не. Скоро, но още не.“