Отиде до прозореца, погледна към сивото небе и каза:
— Добре, ето какво ще направим.
4.
Вечерта беше хладна и ясна, само за разходки. Рап така и постъпи. Искаше да се раздвижи малко. Беше вдигнал догоре яката на коженото яке, а на главата си беше сложил бейзболна шапка с емблемата на местния отбор „Монреал Канадиенс“. Беше купил якето и шапката от местен магазин за дрехи втора употреба заедно с джинсите и обувките. Беше платил в брой и беше благодарен, че по улицата никъде не се виждаха охранителни камери. Якето беше много подходящо, поне по отношение на конкретните за случая изисквания — имаше отпред големи правоъгълни джобове. Удобни за държане на оръжия. Левият ръкав беше малко скъсан, но това не беше важно. Така или иначе нямаше да ходи с него в „Риц“. И джамията, и апартаментът на Халил се намираха в един от бедните квартали на града. Жалко, че нямаше да може да запази якето, но имаше голяма вероятност да го изцапа с кръв. Щеше да се наложи да се омърси. Когато свършеше, щеше да напъха дрехите в найлонов плик за боклук и да го метне в река Сен Лоран.
Рап вървеше с ръце в джобовете и наведена надолу брадичка. В левия му джоб беше тактическият нож „Рипкорд“, а в десния — деветмилиметровият пистолет със заглушител „Глок-26“. Беше ги внесъл в страната в двойното дъно на пътната си чанта. Тъй като ЦРУ чрез свой филиал държеше под наем голяма част от частното летище във Вирджиния, той лесно прекара чантата през охраната и дори след кацането си в Канада нямаше никакви грижи. Пистолетът беше за застраховка. Основното оръжие щеше да е ножът. Целта беше да изпрати ясно послание. Всъщност няколко послания. Беше прегледал всичките снимки, беше запомнил от картата разположението на улиците, беше отбелязал графиците на патрулиране на полицията в квартала. В сравнение с повечето операции, които беше провел, в тази имаше доста малък риск. Когато Рап каза на Коулман какво иска от него, бившият военноморски „тюлен“ веднага влезе в час. Зададе му няколко въпроса и се опита да открие слаби места в плана, но не положи твърде големи усилия. Планът беше железен, а обектът — агне. Така в специалните части наричаха типовете като Халил. Хора, които не могат да отвърнат на удара. Опасяваха се само от полицията, но нейните патрули не бяха много чести. Най-много веднъж на час.
Коулман знаеше добре, че няма смисъл да спори с Рап. Немалко хора във Вашингтон щяха да подскочат от ужас, ако разберяха как офицерът от ЦРУ възнамерява да вземе нещата в собствени ръце и да изложи на риск от компрометиране себе си, управлението и цялата държава. Но Коулман го беше виждал в действие неведнъж и имаше пълно доверие на опита и способностите му. У Рап идеално се съчетаваха телосложение, рефлекси и умения. Коулман беше работил заедно с най-добрите в занаята, а и самият той беше един от тях. Малобройното братство на командосите от Специалните сили се състоеше от мъже, които тренираха и докарваха телата и психиката си до границата на човешките възможности. Коулман познаваше неколцина бойци, които бяха по-добри стрелци от Рап, още няколко, които бяха по-силни, и може би един или двама, които имаха неговата издръжливост. Но никой от тях не можеше да се похвали с опита му, а дори и най-интензивното обучение и тренировки не могат да заместят реалния опит. Бойният инстинкт на Мич не можеше да се сравни с нищо. Той можеше да погледне картата и плана и за секунди да прецени тактическата ситуация и да се спре на най-добрия начин да се стигне от точка А до точка Б.
Затова нямаше спорове. Рап щеше да е изпълнителят. Коулман и екипът му щяха да осъществяват наблюдение и да бъдат в резерв в случай, че нещо се обърка. Никой не се възпротиви на тази разстановка на силите. В действителност мъжете дори бяха отегчени. Шестте дни им се бяха отразили зле. Шест дни наблюдение на човек, който беше глупав и нехаещ като овца. А Коулман и екипът му искаха действие и динамика. Колкото по-скоро Рап приключеше с операцията, толкова по-доволни щяха да са те. Щяха да се върнат в Америка, да им платят и да се върнат при семействата си, приятелите, но най-вече към работата си.
Рап не искаше да се доказва, а и не му беше необходимо. Особено пред тези хора. Те го бяха виждали да се справя с много по-трудни задачи. В това, което му предстоеше да извърши сега, нямаше нищо кой знае колко смело и дръзко. Нямаше да се изправи с голи гърди срещу картечно гнездо, нито да прочиства сграда, пълна с терористи. Но тъй като искаше да го направи точно по определен начин, беше решил сам да се заеме. Не искаше и да дава излишни обяснения на Коулман и хората му.