— Напротив, напълно съм сериозен. Това бяха точните му думи. И точно това ми каза да направя. Каза, че президентът е на моя страна и че Рос ще се оттегли веднага щом му го натякна.
— И как реагира Рос?
Тя стреляше на сляпо. Значи този, който й беше съобщил за срещата, не й беше разказал подробности. До момента Рап беше сигурен, че самият Рос й се е оплакал. Предполагаше, че е извикал Кенеди и й е вдигнал скандал. И ако наистина беше така, отново щеше да му отиде на гости.
— Той не ти ли каза?
Кенеди поклати глава.
— Тогава кой ти каза?
— Предпочитам засега да не знаеш.
Когато се съберяха двама шпиони от кариерата, винаги се получаваше така. Никой от тях не искаше да отстъпи.
— Щом искаш да ти кажа как е минала срещата, ще трябва и ти да ми разкриеш твоя източник. — Рап скръсти ръце и зачака. Беше по-склонен в този момент да си излезе от кабинета й, отколкото да й даде информация.
Тя дълго мисли и накрая отвърна:
— Джонатан Гордън ми се обади тази сутрин.
— Гордън? — Значи го беше преценил погрешно. — Какво ти каза?
— Че съжалява, задето е станало така. Когато го попитах какво е станало, той разбра, че не знам нищо за изпълнението ти. Мисля, че това беше причината да се обади. Искаше да провери дали аз съм те изпратила, или си действал на своя глава.
— И ти какво му отговори?
— Казах му, че нямам никаква представа за вашата среща. Той коментира, че не би я нарекъл точно среща. Аз го помолих да поясни и той каза, че ще е по-добре да науча за случилото се от теб.
— Само толкова? Нищо ли не спомена за Коулман?
— Само, че е казал на директор Рос, че не било хубаво да се бъркат в частния бизнес на частни лица.
Рап остана доволен от чутото. Може би все пак този Гордън щеше да окаже благотворно влияние върху Рос.
— Сега ми разкажи историята.
— Ами… когато влязох, вътре се бяха събрали Рос, Гордън и още двама души. Държах се изключително любезно до момента, в който нещата не придобиха неприятен вид.
Кенеди затвори очи.
— Какво се случи?
— Погледнах към конферентната маса и видях снимка на склада на Коулман. Направо онемях. После разбрах, че четиримата са се събрали да говорят за Коулман. Казах на двамата непознати да си тръгнат и после хубаво наругах Рос.
Шефката му остана със затворени очи.
— И как го прие той?
— Не много добре.
— Ядоса ли се?
— Да.
— Което значи, че ти си се ядосал още повече.
— Доста.
— Само не ми казвай, че си го ударил и си го заплашил с телесни повреди.
— Ъ-ъ… не го ударих в точния смисъл на думата. Просто го пернах по главата с папката със събраната за Коулман информация. Или май беше данъчната му декларация… Не помня точно с коя.
— О, Мичъл. — Тя отвори очи. — Какво да те правя? Този човек е директор на Националното разузнаване. Мой шеф. Не разбираш ли?
— Честно казано, Айрини, не. Всичко е за отвличане на вниманието. Неговата работа е да замазва картината. Новата агенция не е нищо друго освен поредните стотина костюмари, които се занимават със същото, което правят поне още три такива агенции. Скот Коулман е добър човек и е жертвал главата си неведнъж за нас. Няма да стоя безучастно, докато Рос си играе с него. Само защото иска да се знае, че в града е дошъл нов шериф и всички трябва да му се подчиняват безпрекословно.
— Няма да споря с теб, но можеше да постъпиш и по-друг начин.
— Как? Как по-добре можеше да се реагира в такава ситуация? Проблемът е решен, Рос получи посланието, а ние с Коулман можем да се върнем към лова на екстремисти.
— А ако Рос не е разбрал посланието ти? Какво ще стане, ако само си го ядосал още повече?
— Пет пари не давам дали той ме харесва или не.
— Много си безразсъден, Мичъл. — Кенеди поклати глава. — Рос може да ти потрябва някой ден и тогава ще искаш да е на твоя страна.
— Не ми трябва човек като Рос. Единственото, което ми трябва, е да го разкарам от пътя си.
30.
Денят не мина точно по план. Веднага щом Ана Райли приключи с репортажа си на живо, Клаудия беше обзета от нов пристъп на гадене. Луи едва успя да я преведе през улицата, преди жена му да повърне цялата си закуска, и то буквално в нозете на Жан-Батист Донатиен дьо Вимьор Рошамбо. Бащата на Гулд щеше да остане много разочарован, че не е успяла да стигне поне до статуята на Андрю Джаксън. За Луи беше важно само да избягат по-далеч от десетките охранителни камери около Белия дом. Когато на Клаудия най-сетне й олекна, той й помогна да се върне в хотела. Тя почти успя, но само на половин пресечка от хотела пристъпите отново започнаха. Луи пазеше, докато тя, подпряна на уличния стълб, повръщаше върху автомат за вестници. Когато един минувач я загледа, Луи я погали по гърба и се усмихна глуповато. Една възрастна жена дори се спря. Луи й обясни, че Клаудия е бременна и че гаденето е започнало точно сега. Жената прояви съчувствие и се зае да му разказва какви мъки е изпитвала тя с нейните четири деца. Всяка сутрин без изключение пристъпите й са били два-три. Мислела да има и пето дете, но не могла да понесе мисълта да изпита сутрешното гадене. Посъветва го да накара жена си да лежи повече време и да си почива достатъчно. Луи благодари на жената за ценните съвети и помогна на Клаудия да се качат до стаята. Този път обаче използваха асансьора. Тя седна на леглото, а той свали обувките й. Клаудия не си направи труда да си съблече дрехите. Пъхна се под завивките и се зави. Разтрепери се и лицето й пребледня. Луи стоеше безпомощно и се чудеше какво да стори. Не искаше да изглежда безчувствен, но, от друга страна, имаше много работа и честно казано, не беше сигурен дали е необходимо да остава до нея. И веднага, сякаш прочела мислите му, Клаудия му каза да тръгва. Успокои го, че ще се оправи и сама. Само трябваше да поспи.