— Колата се движи на север по Седемнайсета улица. — Клаудия се беше вгледала напрегнато в екрана. — Пресече… не, забрави. Току-що зави на изток, по X.
Луи превключи на скорост. Даде мигач и плавно се включи в движението. Продължиха на изток, докато не стигнаха Ню Йорк Авеню. Светофарът светна червено и трябваше да чакат почти цяла минута. Клаудия постоянно му даваше актуална информация за местонахождението на обекта. Колата се движеше по Ню Йорк Авеню, посока североизток. Луи запази спокойствие, но искаше поне да хвърли едно око и да се увери, че зад волана на колата наистина е жената на Рап. Заради светофарите обаче тя взе преднина от километър и половина и тази преднина се запази, докато не излязоха от Окръга. Ню Йорк Авеню премина в широка магистрала с три платна.
Гулд даде газ и започна да изпреварва колите. Караше, без да рискува, но постепенно скъсяваше дистанцията. Ню Йорк Авеню се разклоняваше в магистрала „Джон Хансън“ и шосе №50. Когато стигнаха околовръстното, колата вече влезе в полезрението им. Но тъй като навън се смрачаваше, не можеха да различат предмет на разстояние повече от сто метра. Минаха по междущатско шосе №459 и Гулд скъси още повече дистанцията. На кръстовището с Лотсфорд Виста Роуд той мина покрай нея. Беше седем и половина и движението беше намаляло. И двамата с Клаудия бяха единодушни, че е тя. Райли говореше по мобилния телефон и лицето й почти беше скрито, но тя погледна към тях, тъй като вероятно мислеше да смени лентата.
Гулд изостана с няколко коли. Извади слушалка от джоба си и я пъхна в дясното си ухо. Слушалката беше свързана с малък приемник, настроен на честотата на миниатюрното подслушващо устройство, прикрепено под таблото на синьото беемве. Той веднага чу гласа й. Имаше доста силен фонов шум, но въпреки него несъмнено гласът беше нейният. Гулд се вслуша в разговора й, по-точно в нейните думи, с надеждата да разбере нещо за плановете й за близките дни. Продължиха по федерално шосе №50 още около пет минути, след което свиха по №301 в продължение на около шест минути. Направиха редица завои по местните второстепенни пътища. Бяха се отдалечили доста от града. Гулд не знаеше какво да си мисли. Толкова ли далече живееха наистина? Да не би тя да отиваше на гости на някого? А може би работеше върху нов репортаж?
— Далече ли е заливът Чесапийк? — попита той.
Клаудия натисна няколко клавиша на лаптопа.
— На около шест километра и половина от него сме.
Гулд кимна и продължи да следи за дистанцията. Нямаше да е добре, ако тя забележеше, че я следят. Но ставаше все по-трудно. Скоро нямаше да им остане никакво поле за маневриране. И той се оказа прав. Клаудия каза, че колата току-що е завила по път без изход. Той спря отстрани на пътя и погледна картата на екрана. Беемвето се приближаваше все повече до залива Чесапийк. Накрая спря сякаш на самия бряг. Изчакаха няколко минути, за да се уверят, че колата няма да тръгне отново, и Гулд потегли. Сви по задънения път и подкара с около десетина километра в час повече от разрешената скорост. Вдясно се виждаха ниви и гори, както и няколко къщи. Вляво бяха подредени къщи през трийсетина метра. В полумрака забеляза блясъка във водата на големия залив, докато минаваха между къщите.
— Близо сме — обяви Клаудия. — На по-малко от сто метра.
Гулд вече оглеждаше пред себе си терена и търсеше колата.
— Петдесет метра.
Доближи една бяла къща и тогава я забеляза. До нея беше паркирана втора кола. Гулд леко се стегна.
— Виждам я.
— Опитай се да разчетеш адреса на пощенската кутия.
Гулд намали, но не спря напълно. Намираха се на прав и тесен път. Докато минаваха покрай къщата, успя да прочете номерата върху пощенската кутия. Клаудия провери по картата, за да види дали още се намират в окръг Ан Аръндел. Така беше. Влезе в сайта на окръга и въведе адреса. Пет секунди по-късно на екрана се изписа интересуващата я информация.
— Къщата е купена през 1997 година за двеста трийсет и пет хиляди долара от „Бей Вю Шорс“ ООД. Не е посочено кой агент е осъществил сделката.
— Той е — отвърна Гулд.
— Откъде си толкова сигурен?
— Никога не би я купил на свое име.
— Ами ако тя просто се е отбила на гости на приятелка?
— Той е. — Гулд стисна волана. — Чувствам го. И в момента е вътре.
32.
Мич Рап тичаше по пътеката от чакъл. Доскоро той пробягваше този маршрут с темпо, на което биха издържали само най-добрите атлети. Но Рап беше реалист. Даваше си сметка, че не е възможно вечно да е във форма, но това не означаваше, че трябва да се примирява със стареенето. Целият му живот беше съпътстван от болката. Знаеше как да я преодолее, потисне или просто да я изтърпи. Всъщност с времето се беше научил да приема болката като естествено състояние. Тя беше добре дошла, когато го изтласкваше до финала, докато в същото време другите се отказваха. Умът контролираше тялото. Той казваше на мускулите и ставите да не обръщат внимание на предупредителните сигнали. Проблемът обаче беше, че тези предупредителни сигнали не възникваха току-така. Ако не им обръщаше внимание прекалено дълго, тялото в крайна сметка щеше да рухне.