В тази топла есенна сутрин, докато тичането ставаше все по-трудно, Рап се запита дали сегашната болка не е някакво изключение. Отново го притесняваше проклетото му ляво коляно. В продължение на близо месец беше търпял и чакал да мине от само себе си, но сега разбираше, че няма да стане. Колкото и да се опитваше да потиска болката, колкото и лед да слагаше, колкото и болкоуспокояващи да взимаше, болката само се засилваше. Тялото искаше да му каже нещо. Искаше да му каже да спре да тича.
Само на трийсет и седем години, а вече започваше да се разпада. Не биваше да го изненадва предвид десетките пъти, когато беше злоупотребявал с тялото си и го беше излагал на огромни изпитания. Но за Рап нямаше непреодолими препятствия и той смяташе, че с достатъчно воля, решителност и способности може да се постигне всичко. Още като хлапе имаше счупени кости и рани от спортните игри. После и в колежа травмите не го напуснаха, докато се състезаваше професионално по трибой. А сегашната му професия също не беше лишена от белези, физически и душевни. Четирите зараснали рани на тялото бяха причинени от куршуми. Имаше и два белега от нож. В душевен план травмите от тези рани бяха до голяма степен преодолени, но тежкото психическо бреме беше останало. Жена му обичаше да казва, че мозъкът му е като мазе, в което години наред се е трупал боклук. И ако не го прочистваше всяка година, някой ден щеше да се изправи пред невероятна бъркотия.
Той инстинктивно съзнаваше, че е права, но само човек, който е вършил същата работа, можеше да го разбере напълно. А Рап се съмняваше, че на света има психолог, който притежава практически опит като ликвидатор. Една от формите на самотерапия, към които прибягваше, беше никога да не се самозалъгва. Той не хранеше илюзии по отношение на това какво работеше и кой беше. В средите на националната сигурност го приемаха като оперативен офицер по борбата с тероризма. Мич съзнаваше, че с този евфемизъм прикриваха професията му на професионален убиец. Това не го беше притеснявало особено, но сега, след като Ана беше бременна, започна да се замисля. Краят на дните му на независим, самостоятелен и самоуверен мъжкар наближаваше. Така, както наближаваше и раждането на собственото му дете. В интерес на истината не се страхуваше от бащинството. Обаче се изненада от безпокойството, с което прие новината. Отначало не можеше да проумее на какво се дължи това, но скоро откри причината. Непълноценните взаимоотношения със собствения му баща. Рап не искаше и неговото дете да преживее същата болезнена загуба. Изведнъж взе да се замисля за рисковете, които поемаше, и погледна на работата си в нова светлина. Бореше се с тази мисъл още от деня, в който се влюби в Ана, но повече не можеше да отлага. Дължеше го както на нея, така и на нероденото им дете. Време беше да се оттегли от активната кариера. Нека някой друг поема рисковете.
Неприятното се случи километър преди края на маршрута му. Почувства пронизваща болка и премести тежестта си върху здравия крак. В същото време болното му коляно блокира. Сякаш беше двигател на машина, останал без масло и металът застърга в метал. Всъщност костта застърга в кост, тъй като не беше останала хрущялна тъкан, която да смекчи триенето. Той докуца отстрани на пътя и изруга. Беше сам на пътя в този ранен час, но въпреки това яростните ругатни не бяха в негов стил. След още няколко силни пристъпа на болката си даде сметка, че травмата му е сериозна.
Рап закуца обратно към дома си на брега на залива Чесапийк. Пееха птици, утринното слънце обливаше лицето му с топлина. Ако се съдеше по природата, утрото трябваше да е страхотно. Но не беше. Когато зави по пътя, се изненада да види двама души, застанали на петдесетина метра пред него. Мъжът беше прегърнал през рамо жената, а тя се беше навела към тревата. До тях бяха оставени два планински велосипеда. Да срещнеш хора по този път не беше необичайно, но в повечето случаи това бяха местни, които той познаваше. Господин и госпожа Грант, и двамата пенсионери, ставаха рано и се разхождаха с шоколадовокафявите си лабрадори. Госпожа Рандъл подобно на заека от рекламата на „Дюрасел“ тичаше с цели часове, без да спира. Имаше още няколко души, които познаваше по-слабо. Той винаги се държеше с тях любезно, но никога не ги заговаряше.