Директорът на Националното разузнаване застана с гръб към залата. Джонатан Гордън се появи ненадейно и застана до господаря си. Рос приглади синьо-сребристата си раирана вратовръзка с длан и заканително сложи ръце на хълбоците си. Погледна я, леко наклони глава настрани, сякаш искаше да каже нещо.
Кенеди много добре разбираше какво си е наумил и започна първа:
— Марк, ако става дума за това, което се е случило между теб и Мич…
— Не казвай нищо повече — прекъсна я той. — Случаят е забравен.
Тя хвърли поглед към Гордън, чиято физиономия говореше точно за противното.
— Просто искам да разбереш, че аз не работя така — каза на Рос. — Ако някой от хората ми има проблем с теб, той трябва първо да дойде при мен и да ми го съобщи. Мич действа през главата ми и на мен това не ми е приятно.
Рос помисли върху чутото.
— Знам, че Мич доста пъти е жертвал живота си за тази страна, но много хора се тревожат, че е станал напълно неконтролируем. Само въпрос на време е да извърши нещо, което тотално да компрометира цялото Управление. Никой от нас не иска да се стига дотам.
— Така е.
— Тогава ти предлагам да го държиш по-изкъсо.
Кенеди кимна. Не можеше да му каже, че във Вашингтон не са малко онези, които биха дали мило и драго Рап да бъде пуснат накъдето му видят очите.
— А и този Коулман. Аз не съм вчерашен. Той предвещава неприятности.
Кенеди замълча.
— Ще се старая — продължи Рос — да не се бъркам в ежедневната работа на Управлението. Имам ти голямо доверие, а и досега се справяш прекрасно. Но се притеснявам, че си затваряш очите пред безобразията на Рап. Вече разговарях с президента и той споделя моята загриженост.
Тя нищо не каза, но стомахът й се сви.
— Решихме да го държим под око. Ако Рап не се научи да се подчинява на заповеди и да уважава по-висшестоящите в йерархията, ще се наложи да направим някои промени — каза Рос.
— Говорил си с президента за това? — Кенеди искаше да си изясни добре този въпрос. Един от класическите похвати в задкулисните политически игри във Вашингтон беше да се блъфира с името на президента.
— Да, и той призна, че от известно време е доста загрижен.
Погледна Рос в очите. Дали беше споменал на президента и причината за избухването на Мич? Едва ли. Президентът най-вероятно не знаеше нищо за разследването срещу Скот Коулман и неговата компания. Скот Коулман — човекът, командвал „Тюлен-6“ и награден със Сребърна звезда и Военноморски кръст. Мъжът, който след оттеглянето си от флота беше провел десетки тайни операции, за много от които дори президентът нямаше право да дава разрешението си.
Докато Рап избухваше бързо, Кенеди беше много сдържана. Тя не одобряваше случилото се. Ядосваше се, че Рос се бърка в толкова деликатни работи и дори я смути признанието му, че е занимал президента с това. Но въпреки всичко запази пълно спокойствие.
Кимна леко на Рос и отвърна.
— Ще поговоря пак с него. — „И с президента“ — каза си.
— Добре. — Той застана от едната й страна, а Гордън от другата.
— Сигурно се чудиш защо те повиках на приема.
— Мина ми подобна мисъл.
— Ключът са саудитците.
Кенеди се обърна към другия край, където ставаше посрещането. Външният министър и неговият многоброен антураж току-що бяха влезли в залата. На нея й беше направило впечатление, че Рос обича да произнася фрази от рода на „ключът са саудитците“. Целта му беше да го попиташ защо, за да може после да те посвети в своята мъдрост. Кенеди, професионален разузнавач от старата школа, умееше много добре да си държи устата затворена и да слуша.
— Не те ли вълнува защо те са ключът?
Тя говореше арабски. Беше прекарала по-голямата част от младостта си в Близкия изток и познаваше саудитската култура — много повече, отколкото Рос можеше да си представи. Любопитно й беше да разбере накъде бие Рос.
— Защо те са ключът и към какво са ключът?
— Много добро уточнение. Те са ключът към разрешението на цялата тази бъркотия.
— Коя бъркотия? — попита Гордън нетърпеливо.
— Цялата бъркотия… Близкият изток, тероризмът, разпространението на радикалния ислям. Те държат ключа към разрешението. Ако успеем да ги накараме да ни се доверят… да видят, че не им желаем злото, значително по-лесно ще предпазим нашата страна от терористични атаки, отколкото само чрез сила.
Изведнъж се изпълни с надежда. Не че Рос ще предложи някакво реалистично решение, а че тя ще може да се запознае с начина му на мислене.