— И какво трябва да направим?
— Проблемът не е в хора като външния министър или краля. Те ни харесват и ни разбират. Знаят, че нямаме намерение да завладяваме страната и културата им. Проблемът е в индивиди като принц Мухамад бен Рашид.
Кенеди забеляза министъра на ислямските работи. Стоеше точно зад външния министър. Напоследък той беше смекчил риториката си, но Кенеди не му вярваше.
— Добре ли го познаваш? — попита я Рос.
Тя можеше да напише реферат за този човек. В момента обаче повече я интересуваше какво мислеше шефът й за Рашид.
— В общи линии. Как предлагаш да подходим към него?
— Пътят към мира минава през техните религиозни водачи, с които той е доста близък. Той е ключът. Лично го поканих да участва в тази делегация. Казах му, че искам да започнем честен и открит диалог за това как нашите велики нации могат да се опознаят по-добре.
Кенеди кимна. Подобни приказки подхождаха повече на служител от Държавния департамент, но не и на директор на Националното разузнаване. От него се очакваше много внимателно да подбира думите си, да събира разузнавателна информация. Не беше негова работа да обсъжда държавната политика с който и да било чужд гражданин, а какво оставаше за човек, заподозрян в подкрепа и финансиране на терористи. Кенеди разбираше необходимостта от взаимодействие със съюзниците. Тя не по-малко искаше да опознае по-добре принц Мухамад бен Рашид, но не и по начина, предложен от Рос. Айрини искаше да го опознае така, както профайлърите от ФБР изучават почерка на серийните убийци.
Този човек беше непоправим фанатик и ако Рос още не го беше разбрал, толкова по-зле за него. В края на краищата той беше главен съветник на президента по въпросите на разузнаването и международния тероризъм. Ако между нея и шефа й съществуваха по-приятелски отношения, тя щеше по-подробно да му обясни защо не може да се вярва на Мухамад бен Рашид, но при сегашните обстоятелства това щеше да е само загуба на време. Рос категорично щеше да откаже да признае, че планът му не е добър и нямаше изобщо да я слуша. По-добре беше да се увери сам след разговора с принца. А същевременно Кенеди трябваше да се погрижи той да не издаде нищо важно на саудитеца и да не развали крехкия баланс, който Вашингтон се стремеше да поддържа във връзките си с Рияд.
— Айрини — Рос погледна към принц Мухамад, — в известен смисъл той е най-влиятелната личност в Саудитска Арабия.
— Допускам, че си прав — неохотно се съгласи тя. — За жалост — промърмори.
Рос беше твърде погълнат от церемонията, за да чуе малкия й коментар, но Джонатан Гордън се усмихна. Кенеди се обърна към него:
— Принц Мухамад не ми прилича на човек, който може да се промени.
Рос ги остави и отиде да поздрави някого.
— Той е заклет уахабит. Думата „промяна“ не фигурира в техния речник — добави Кенеди.
— Това му казвам и аз, но той си мисли, че може да омае всекиго с харизмата си.
Това й беше познато. Най-добрите политици разсъждаваха така. Те искрено вярваха в способността си да убеждават. Тези мъже и жени никога не излизаха от кампании. Във всеки бар, кафене, магазин, където се отбиваха, на всяко игрище за голф и на всяко мероприятие за набиране на средства, което организираха, те се здрависваха, усмихваха се, запомняха много имена и се опитваха да убедят хората, че са добри и че са най-подходящите кандидати. Тези мъже и жени бяха ненадминати в политиката. Готови бяха да правят компромиси и отстъпки, да бъдат гъвкави, за да ги смятат за разумни. На международната сцена обаче те бързо изгряваха и залязваха, потъваха в забрава. Невил Чембърлейн, британският министър-председател в навечерието на Втората световна война, беше най-красноречивият пример за това. Той се беше срещнал с Хитлер, дори го беше разсмял. И беше заключил, че е свестен човек въпреки всичките категорични доказателства за противното, добити от британското разузнаване. Хитлер беше сметнал Чембърлейн за глупак и го беше водил за носа през цялото време — при окупацията на Австрия, нахлуването в Полша, та чак до нападението и превземането на Франция. Някак си фюрерът беше устоял на неустоимия му чар.
След единайсети септември Кенеди си беше имала работа с принц Мухамад. Шефът на резидентурата на ЦРУ в Рияд и неговите британски, френски, германски, израелски и йордански колеги бяха стигнали до един и същи извод. Макар и да не можеха да докажат, че Рашид е финансирал „Ал Кайда“ и други терористични организации, те знаеха, че е дал над двайсет милиона долара за благотворителни организации, тясно свързани с екстремистите. Всички бяха единодушни, че Мухамад изпитва прекалено топли чувства към радикалните ислямисти в Саудитска Арабия, за да ръководи разузнавателните служби на кралството. Лидерите на Америка, Великобритания, Франция и Германия склониха краля да премести своя полубрат на друг министерски пост. Официалната саудитска позиция гласеше, че Мухамад се е примирил с преместването, но от неофициални източници Кенеди беше научила, че не си е тръгнал без бой.