Рос си проправяше път из залата. Принц Мухамад беше решил да пропусне церемонията по посрещането — драстично нарушение на протокола, което нямаше да остане незабелязано. Вместо това се насочи направо към Рос, който още се намираше в центъра на залата. Двамата си стиснаха ръцете — Рос по-ентусиазирано от принца. Бяха горе-долу с един ръст, малко над метър и осемдесет. Рос беше със скъп костюм, ушит по поръчка, а принц Мухамад — с роба, а на главата имаше куфия, украсена с орнаменти. Кенеди с интерес наблюдаваше сцената. Принцът избухна в силен смях. Идеално белите му зъби контрастираха с черната козя брадичка. Принцът потупа събеседника си по рамото и продължи да се усмихва топло. Погледът му се плъзна из залата и за миг се спря на Кенеди.
— Май не си развълнувана много от идването му — каза Гордън.
— Развълнувана? — Тя продължи да наблюдава двамата. — Едва ли в ЦРУ има човек, който би се развълнувал от срещата си с принц Мухамад.
— Не му ли вярваш?
„Що за въпрос?“ — каза си тя.
— Работата ни не е да вярваме, Джонатан, а да шпионираме. — Прекрасно си даваше сметка, че каквото кажеше, щеше да бъде дословно предадено на Рос. Затова подбра следващите си думи много внимателно: — Принц Мухамад не ни е съюзник. Той изцяло подкрепя „Ал Кайда“. Не го забравяй и винаги го помни, колкото и проамерикански да се държи той по време на посещението си. — Погледна го в очите. — Ако шефът не иска да си съсипе политическата кариера, съветвам го да не се сближава много с принц Мухамад.
36.
Рап седна на кушетката за прегледи и погледна гладката си кожа на левия си крак, от средата на бедрото до средата на прасеца. Беше горд, че успя да го избръсне, без да се пореже. В болницата така или иначе щяха да го избръснат, но той не беше много склонен да допуска до себе си непознати хора с остри предмети. Самият факт, че щеше да е под пълна упойка по време на операцията, достатъчно го нервираше. Но колкото и да не му харесваше, знаеше, че друг начин няма. Достатъчно дълго беше отлагал.
Ана беше в стаята с него, но както винаги говореше по мобилния си телефон. Понякога Рап се питаше дали апаратът не е зашит към главата й. Ако си разменяха местата, и на нея се налагаше да легне под ножа, а той говореше по телефона, тя щеше да го гледа сърдито. Рап й посочи знака на стената над малкото бюро. Мобилен телефон в червен кръг с пресечена червена диагонална черта. Ана се намръщи. Той отново й посочи знака. Тя му се изплези и се обърна с гръб към него. Рап тихо се изсмя.
Според часовника на ръката му в момента беше седем часът и три минути сутринта. Беше гладен като вълк, но трябваше да спазва нарежданията на лекарите. Никаква храна преди операцията. Повръщането на операционната маса беше нежелателно. Ана накрая свали телефона от ухото си и се обърна.
— Беше Фил. Пожелава ти късмет.
— Кой е Фил?
— Шефът ми, умнико.
Рап никога не се беше срещал с този човек, макар че жена му работеше при него вече близо година.
— Къде е любовта ти, скъпа.
— Ето тук. — Тя посочи корема си.
Рап се усмихна и й направи знак да се приближи. Беше облечена в тъмнокафяв памучен спортен костюм. Той пипна корема й и я попита:
— Как се чувстваш?
— Имам леки проблеми с храносмилането, но иначе съм добре.
— Чудесно. — Той направи физиономия.
— Ти ме питаш, аз ти отговарям. — Ана седна до него и закачливо подръпна връзките на болничната му дреха.
— Задникът ти се вижда.
Рап поклати глава.
— Защо, по дяволите, карат хората да обличат тези неща?
— Не знаеш ли? — изненадано го попита тя.
— Не.
— Потискат самоличността на пациента, за да бъде по-послушен и да изпълнява всичко, което му наредят.
— Кой ти го каза?
Тя сви рамене:
— Не си спомням.
Рап се замисли:
— Обзалагам се, че си права.
— Знам, че съм права. Само помисли. Какво правите вие, когато разпитвате терорист? Бръснете главата и брадата му, а после сваляте всичките му дрехи. Шегата настрана, как се чувстваш?
— Супер. Искам по-скоро да мине. Мразя болниците.
— Поне не си дошъл тук да ти вадят куршум.