Изгарянето на страниците от списанието, в които имаше снимки на Фреди, щеше да бъде особено приятно. Имитация на вуду.
Линия 24 беше още заета.
Той погледна към компютъра. На екрана още стоеше телефонният индикатор. И това обаждане идваше от номер, който бе блокиран от източника.
Тъй като връзката не бе прекъсната, цифрите, показващи времетраенето на разговора, продължаваха да се менят. Вече беше надхвърлило четири минути.
Това беше прекалено дълго за съобщение, оставено на телефонния секретар, ако повикването бе направено от търговец или беше по грешка. Любопитно.
Сигналната светлина угасна.
Глава 44
Фрик отвори очи и се видя заобиколен отвсякъде от бащи, цяла армия, в която всеки войник имаше същото прославено лице.
Той лежеше по гръб, но не беше в легло. Не смееше да мръдне и се притискаше отчаяно към твърдата гладка повърхност под тялото си, а мислите му се кръжаха объркано и лениво, сякаш във водовъртеж.
Ей, ама тези бащи бяха огромни, някои в цял ръст, други — само глави без тяло, но за сметка на това бяха гигантски, подобни на балони по време на парада за Деня на благодарността.
Фрик имаше чувството, че е припаднал вследствие на недостиг на кислород, което означаваше, че е имал тежък пристъп на астма. Но когато се опита да си поеме дълбоко дъх, той не изпита никакво затруднение.
Повечето огромните лица на баща му изразяваха безстрашие и решителност, бяха запечатали момент на неудържим устрем, но сред тях имаше и усмихнати. Едно лице намигаше, друго се смееше беззвучно. Няколко гледаха влюбено или замечтано, но не към Фрик, а към красиви, известни и също толкова големи женски глави.
Главата на Фрик започна да се прояснява и той изведнъж си спомни мъжа, който бе излязъл от огледалото. Това моментално го накара да се изправи.
За момент мисълта му отново се замъгли.
Повдигна му се, но той успя да се удържи да не повърне и се почувства почти като герой.
Фрик се осмели да вдигне главата си и да огледа гредите в търсене на безкрилия призрак. Той очакваше да съзре поне част от сивия вълнен костюм или черните обувки, плъзгащи се по въздуха с грацията на фигурист.
Не забеляза нищо обезпокоително, навсякъде виждаше само образа на баща си — ту цветен, ту черно-бяло. Татковците настъпваха и отстъпваха, обкръжаваха го и се надвесваха над него.
Книжни бащи, до един.
Обзет от решителност, Фрик се изправи на крака и постоя за миг неподвижно, за да не му се завие свят, сякаш бе стъпил на опъната на високо жица.
Заслуша се, но не чу нещо друго, освен шума от дъждовните капки. Непрестанния, обгръщащ, разтварящ всичко дъжд.
Малко по-бързо, отколкото би изисквала предпазливостта, и по-бавно, ако проявяваше смелост, Фрик се движеше из лабиринта, в търсене на стълбището. Лутайки се, той стигна до огледалото, обрамчено със змии.
Намерението му беше да го заобиколи възможно най-отдалеч. Ала посребреното огледало притежаваше някакво мрачно и мощно притегляне.
Случката с мъжа от отражението му се струваше ту като сън, ту като нещо толкова реално, както миризмата на избилата го от страх пот.
Изпитваше нужда да се увери кое е истина и кое не навярно защото прекалено голяма част от живота му изглеждаше нереална и му беше невъзможно да понесе още една несигурност. Далеч не като смелчага, но и съвсем не като страхливец, какъвто очакваше да бъде, той се приближи до охраняваното от змиите огледало.
Неотдавнашните събития го бяха накарали да повярва, че световете на Елфрик Манхайм и на Хари Потър се бяха слели в едно и макар че би се разтревожил, Фрик никак не би се учудил, ако змиите в дърворезбата по някакъв свръхестествен начин бяха оживели и се бяха стрелнали да го ухапят при приближаването му. Боядисаните люспи и виещите се тела не се помръднаха, а в зелените стъклени очи святкаше само имитация на злоба.
В огледалото се виждаха само собственото му отражение и един обърнат обратно образ на всичко, което се намираше зад гърба му. Нито намек за оня свят или пък за някакви други светове.
Фрик вдигна колебливо дясната си ръка, забеляза с покруса колко силно трепереше и я протегна към образа си. Стъклото беше хладно и гладко на пипане и без съмнение — солидно под пръстите му.
Фрик притисна и дланта си към посребрената повърхност и споменът за Молох започна да му се струва повече като сън, отколкото като истинска среща.